Вълнението, което огражда „Опенхаймер“ е наистина голямо. 🤨 Дотолкова, че някои хора вече не желаят да чуват за „Барби“ или филма на Кристофър Нолан. 😶
Но истината е, че този „хайп“ може би е оправдан...
Филмът е сниман с камери Imax, и е биографичен филм. Персонажа на Робърт Дж. Опенхаймер, който е „бащата на атомната бомба“ е поверен на Килиън Мърфи, който познаваме от „Peaky Blinders“ и „Inception”.
А сега да преминем направо по същество!
Странно е, когато си свикнал да гледаш един модел на филми и сега ти се предложи нещо друго. Очакваш героят да мине през катарзис, очакваш след кулминация, да има развръзка. „Опенхаймер“ няма развръзка защото ние сме тези, които ще я напишат. Пишем я в момента. Все още я няма. Все още нямаме отговора.
Много очаквани бяха прословутите думи: “Сега аз станах Смъртта, разрушителят на Светове”. Тук става въпрос за огромен натиск, защото това са истинските думи на Опенхаймер, казани в интервю през 1965, което все още може да се намери на запис. Да се премине във фарс или пародия е изключително лесно в подобни ситуации. Тези думи са казани два пъти във филма. Един път в началото и още един път...
Когато ги чуваме за пръв път, са по време на секс сцена между Опенхаймер и Джийн Татлок и звучат почти наивно. Звучат предвещаващо, но и леко. Робърт току що се запознава с тях и не разбира напълно значението им. Думите са изречени и още един път. Точно, когато се осъществява тестът на ядрената бомба „Тринити“. Все още не осъзнавам как могат да звучат толкова истинни, предвид колко са преекспонирани. Но не можеха да прозвучат по-добре. Разтърсващи са. Дълбоко разтърсващи.
Филмът е странен. Доста дълъг, на моменти е предизвикателен. Съвсем е възможно човек да не разбере част от сюжета. Има доста имена и персонажи и за зрители, които са свикнали на по-опростен модел на сюжет, от рода на "герой-злодей- помощник-наставник-любовен интерес", би било леко объркващо. Аз със сигурност смятам, че трябва да го изгледам още веднъж. Като цяло явно имам проблем с имената, защото след края на филма можех да кажа по собствена памет само две от имената като едното беше: Опенхаймер. 😅
Робърт Опенхаймер е комплексен персонаж, който отново излиза извън познатите ни модели. Като истински човек той взима решения, но реално никога не можеш да разбереш какво се случва точно в главата му. Някои могат да направят заключението, че просто “изпитва угризения”, но това е далеч от самата истина. В нито един момент не се превръща в жертва на обстоятелствата.
Въпреки че в края на филма персонажът защитава позицията, че всяко едно оръжие създадено от човека, ще бъде използвано, и отказва да продължи работата върху водородната бомба, през по-голямата част от филма той изповядва вярването, че може би е за добре да се види какво може да направи една ядрена бомба, за да никога повече човечеството не я използва. Повдига се един сложен въпрос, на когото малцина биха отговорили директно, и чийто отговор никога няма да бъде единодушен.
Виденията на Опи не са само и единствено знак на съжаление, но и на прозрение. Прозрение за собствения му живот, те са композиционна рамка, те са част от самия него. Бомбата е негово продължение. Виждаме как още като млад има такива видения и в последствие осъзнаваме, че винаги е ставало въпрос за едно и също нещо - частиците, който се делят във верижната реакция на експлозията.
Актьорска игра:
Играта на Робърт Дауни Джуниър е чисто удоволствие за сърцето на зрителя, както и тази на Рами Малек. Опенхаймер е като жив на екрана, Мърфи е напълно изгубен, като облаган е от призрак. Превърнал се е изцяло в персонажа и характерът на Опенхаймер е изключително финно категоричен и последователен. Това, което виждаме е майсторство от най-висок клас. Няма крещене. Няма крокодилски сълзи. Това е като всяко изкуство. Например пеенето - най-добрите певци не се опитват да пеят добре, а сякаш го правят с лекота. Не се впечатляваме от най-добрите танцьори заради това колко са сложни движенията, а заради това, че изглежда, че не правят нищо. Това важи за изпълнението на Мърфи. Не виждаме часовете работа, които е вложил Килиан Мърфи или лишенията му, а виждаме само и просто Робърт Опенхаймер.
За мен най-силни и запомнящи са два момента във филма: момента при експлозията по време на теста “Тринити” и един транзишън, в който радостните викове на тълпата, която приветства Опенхаймер заряди “успеха” на бомбата в Хирошима, за миг се превръщат в разтърсващо болезнен човешки вик, преди звукът да заглъхне изцяло.
Оценка 9/10
Снимки:
