Момина скала - село Храбрино, Пловдив

Някога през петвековното турско робство в селото живяла ненагледна хубавица. Била толкова красива, че и слънцето, и луната й завиждали за чистия блясък. А тополите я приемали като родна сестра с изваяна- та си осанка - висока, гладка и бяла. Тя била силна, горда и своенравна, лесно се недавала на нищо и ни- кого. Започнали да сучат по нея мустаци и поробителите, но цялото село бдяло над девойката и все не им се удавал сгоден случай да я отвлекат и потурчат. И понеже не успели с хитрост, решили със сила да отмъстят на непокорната гяурка. В една ранна утрин преди изгрев слънце девойката взела менците и тръгнала към чешмата за вода. Когато за- белязала хаирсъзите, спотайващи се като глутница вълци покрай плетищата, било вече твърде късно. Мигом разбрала, че тук нещо се мъти, захвърлила кобилицата и хукнала досущ като подплашена сърна към скалите над селото. Косите и полите й се развявали с вятъра, а шайката разчорлени поробители с кръвясали очи едва смогвала да я следва по виещите се каменисти пътеки. Стръмнината сякаш й давала сили и подскачайки от камък на камък, тя първа стигнала високото. Бягала мома Яна на горе към отвесните канари, но повече нямало накъде. Изправила се пред грамадния каменен колос, погледнала за миг назад, колкото да се надсмее над преследвачите си и непоколебимо се закатерила по отвесната крепост. Почти на всяка крачка впивала поглед във всичко, що й било най-мило наоколо- реката, дърветата, селото, каменните грамади и тежки бисерни сълзи капели от чистите момински зеници. Запъхтените разбойници все пак успели да се дотътрят до подножието на скалата и започнали да я увещават, че нежели нищо нямало да й сторят, само и само да се откаже от намеренията си. Девойката знаела обаче, че няма как да избяга от душманите си и сякаш не ги чувала. Едва изкатерила се до скалното било и вятъра отново залудувал в косите като житна ръкойка. Лицето й от бял мермер камък засияло на сутрешното родопско слънце и озарявало смълчаната планинска пустош. Очите й, изпълнени с влага и горест, обгърнали с прощален поглед родната земя надлъж и нашир. Немеела скалата, немеела гората, спряла да бълбука и реката в бездната под краката й. Тъй като не можели повече да чакат, от кумова срама и башибозуците опитали да катерят камъка, защото станали за смях - досега не било се чуло из тази робска земя сама мома да избяга от лапите им. Още в същият миг свела взор девойката, пуснала кърпата си на поривите на вятъра, разперила ръце и я последвала, отлитайки нагоре към Божиите простори. Затова от онези незапомнени времена величественият каменен монолит носи името Момина скала. Да напомни на хората за саможертвата на свидното чедо пред олтара на родината, предпочело да пристане на българската земя, за да не се даде на турската вяра. И днес високо при орлите на непрестъпните зъбери все още се ветреят свилените коси на смелата девойка и блещука нанизът от жълтици на утринните слънчеви милувки, прокрадващи се иззад гордите върхове на Родопа планина.