на ненужните сънища на сенките... и където самотата запълва празнотата от липсата на обич... там... където... отхвълени... отречени... призрачно... тихо... тъжно... живеят... сенките...
там където живеят прогонени от деня мечтите на сенките... там, където за хората е края на света... там, където бият сърцата на отвърлените чувства... и където музиката нежно утешава невидените сълзи на сенките, където тъмнина постила мека възглавница
... пред слънцето хора... вървя по тихия сумрачен път. вървя по самотния път на сенките. вятъра навява неумолимо припева на песента. мисълта ми бълнува спомени. а устата ми прошепва име на жена... очите ми съзират спомени от образа и... там, в нощта
и мечтите ми не ме окрилят... оковани от нещо тъжно и отричащо ме. и ръцете ми не се протягат напред, завързани от нечутото, несподелено, непростено послание... вървя, знаейки, че не съм човек, а сянка. но сенките винаги преди да станат сенки са били
слушайки песента, сякаш се пренасям по прашния път в покрайнините на града. и сякаш умора и болка затварят очите ми. и сякаш безизходна тъга спъва крачките ми. буца от тъга и мълчание засяда в гърлото ми. и спомени пристягат сърцето ми безмилостно...