des
Понякога толкова лесно минават дните ни докато всичко около нас е наред, че забравяме да се огледаме и да оценим близките си. Всички влизаме в обикновеното си ежедневие и семейството не е дар, а просто част от картинката, която е понякога доста дразнещата,
но винаги от картинката.
Лесно можем да предположим как ще се развият дните ни докато не осъзнаем, че в желанието живота ни да върви гладко забравяме да доказваме на близките ни, че са важни, че имаме нужда от тях, че ни липсват...
Кога всъщност губим близките си – тогава, когато си заминат от земята и ги изгубим физически или тогава, когато просто започнем да ги приемаме като част от интериора, като ежедневие.
Истината е, че най-светкавичната и тежка моментална загуба е тогава, когато някой просто умре, отиде си от земята и толкова...Тогава всичко се стоварва върху нас като чук, който сме майсторели много години и уж изневиделица... Сриваме се, плачем, боли ни, гърчим се, променяме се, умираме вътрешно в себе си... И може би времето лекува... Приемаме, че нещата се случват. Философското виждане е приоритет. И точка. Не мислим; в един момент, изключваме емоциите и дежурният прозорец с надпис „Него вече го няма” и продължаваме...
Но сега е моментът да се замислим дали не е по-страшната загуба тогава, когато губим хората докато още съществуват. Мислим си, че веднъж доказали се, веднъж обичани от някого това е вечно и няма нужда от повече думи, действия, разговори ... Или просто изричаме „Обичам те” машинално, сякаш е за поздрав и нищо повече...
Обичайте и се доказвайте всеки ден. Хората не са константа. Те не могат да са вечни колкото и да ни се иска. Нищо не е даденост в живота освен времето, което имаме на тази земя...
Miss u JKS
Лесно можем да предположим как ще се развият дните ни докато не осъзнаем, че в желанието живота ни да върви гладко забравяме да доказваме на близките ни, че са важни, че имаме нужда от тях, че ни липсват...
Кога всъщност губим близките си – тогава, когато си заминат от земята и ги изгубим физически или тогава, когато просто започнем да ги приемаме като част от интериора, като ежедневие.
Истината е, че най-светкавичната и тежка моментална загуба е тогава, когато някой просто умре, отиде си от земята и толкова...Тогава всичко се стоварва върху нас като чук, който сме майсторели много години и уж изневиделица... Сриваме се, плачем, боли ни, гърчим се, променяме се, умираме вътрешно в себе си... И може би времето лекува... Приемаме, че нещата се случват. Философското виждане е приоритет. И точка. Не мислим; в един момент, изключваме емоциите и дежурният прозорец с надпис „Него вече го няма” и продължаваме...
Но сега е моментът да се замислим дали не е по-страшната загуба тогава, когато губим хората докато още съществуват. Мислим си, че веднъж доказали се, веднъж обичани от някого това е вечно и няма нужда от повече думи, действия, разговори ... Или просто изричаме „Обичам те” машинално, сякаш е за поздрав и нищо повече...
Обичайте и се доказвайте всеки ден. Хората не са константа. Те не могат да са вечни колкото и да ни се иска. Нищо не е даденост в живота освен времето, което имаме на тази земя...
Miss u JKS
Следвай
42
