VBOX7

незначителна закачка, тогава се замисляш, че този човек може би е правилният. С времето нещата се задълбочават. Всичко става толкова сладко, а ти се чувстваш, сякаш си в приказка. Осъзнаваш какво е да си влюбен. Смяташ, че си най-щастливият човек на света. Единственото, за което можеш да мислиш, е ТОЙ. Човекът, който се държи с теб като
с принцеса, кара те да се чувстваш, сякаш си единствена на този свят. Нещата са повече от приказни. Тогава се появяват съмненията, съмненията, които пораждат толкова много сълзи в последствие. Малко по малко се отчуждавате един от друг. Усещаш как той иска да те отблъсне, как се прави, че му пука за теб, а всъщност единственото, което иска, е да се освободи. Вече не можеш да криеш сълзите си. Не виждаш причина да се усмихнеш. Единственото, което ти остава, е да мислиш какво можеше да се случи. С времето ставаш все по-безчувствена, сълзите намаляват. Но ти все още го обичаш и си готова на всичко за него. Когато срещнеш погледа му, отново ставаш най-жалката, превръщаш се в онази влюбена хлапачка, която би направила поредната глупост, за да бъде с момчето на мечите си. И, разбира се, на него продължава да не му пука. За него ти продължаваш да бъдеш просто една смешна, лесна и незначителна глупачка. Никога не би осъзнал, че е най-важното нещо в твоя живот. И когато си спомняш за всички тези моменти от твоето минало, проумяваш как всичко се случва, за да може един ден да се разпадне, за да може един ден да те съсипе. Тогава единственото, което ти остава е да се научиш да бъдеш силна, да се научиш да не поверяваш сърцето си на хора, които нямат свое собствено. Това е моментът да се изправиш се и с високо вдигната глава да кажеш: „Никой не може да ме съсипе, скъпи сърцеразбивачо".

Мислех за него ден и нощ откакто го срещнах. Представях си какво ще правим след като се върна от село, къде ще ходим... Той ми пишеше всеки ден. Казваше ми колко съм хубава и колко ме харесваш, че като се върна ще ме направи най-щастливото момиче на света. Той не излизаше от главата ми. Сънувах го всяка нощ. Реших да го изненадам като се върна, затова му казах грешна дата. Ее... прибрах се. Бях много щастлива, че всеки момент ще го видя. Затичах се за мястото, където се събираше и го видях. Не не се усмихвах. Не не ме направи най-щастливото, а най-тъжното момиче на света. Видях го и в скута му имаше едно момиче, което го целуваше, а той и отвръщаше страстно. За пръв път се влюбох истински, затова вече не желая да се влюбвам. Има много момчета, които ме харесват истински, но вече изгубих всякаква вяра в момчетата. Всички ме наричат "Ледената принцеса", защото се държа така, все едно сърцето ми е от лед. Онази вечер той ми писа "Кога ще идваш любима? :*", а аз му отговорих кратко и ясно без да му обяснявам "Ако ти ме питаш отговорът ми е-НИКОГА!" след това той ми се моли за да разбере защо така му отговарям, а аз следях всяко негова дума без да му пиша. Четях и от очите ми се лееха сълзи. Тези сълзи вече ги няма. Изплаках всичко. От тогава за абсолютно нищо и сълза не съм проронила.

Чувствал ли си се не на място? Сякаш не принадлежиш и никой не те разбира? Бил ли си ритан, когато си долу? Заключвал си се в стаята си? Идвало ли ти е да сложиш край? Бил ли си на ръба и е нямало кой да те спаси? Чувствал ли си се някога отритнат? Бил ли си подритван от съдбата? Бил ли си предаван от близък човек? Чувствал ли си болката от предателството, имал ли си буца в гърлото си, която не минава с пиенето на едно хапче, било ли е свито сърцето ти от болка, болката от предателство? Защото най-добрият ти приятел винаги става най-големият ти враг! И ти остават само мислите, мислите как е трябвало да постъпиш и кои са грешките ти... сълзите, болката, огорчението... Осъзнаваш, че живота не е справедлив... Бил ли си готов някога да поемеш куршум за „близкият“ ти приятел, а всъщност, той да е този, зад пистолета? Знаеш ли чувството?
Разочарованието, болката, сълзите, огорчението... всичко това, само заради един човек. Човека, за който ти би дал всичко, а него дори не го интересува как се чувстваш, всъщност дали тези „приятели“ някога мислят какво правят, когато говорят, предават, лъжат, използват хората около тях, които ги обичат толкова много... Дали осъзнават колко е болезнено или осъзнават, но просто са толкова гадни, че искат да наранят ближния? Защото всичките неща, които слушаме, четем, гледаме за приятелството, не показват колко е болезнено да си наранен от приятел, независимо дали го заслужаваш или не... Писнало ми е от фалшивите усмивки на лицемерите, които са навсякъде... Кога света ми се превърна в такъв ад? Опитвам се да не мисля за този човек. Правя се, че не ми пука, а всъщност ми пука и ВИНАГИ ще ми пука. Вървя напред, а гледам назад... И понякога чувствам, че без този приятел не мога да живея, чувствам, че мога да простя, но понякога трябва да за забравим как се чувстваме и да си припомним какво заслужаваме! И когато някой ме попита как съм аз отговарям добре, макар и да не съм, защото понякога е по-лесно да се правиш на щастлив, от колкото да обясниш защо не си... И колкото и да е трудно за теб, осъзнаваш, че този човек вече няма място в живота ти. Защото понякога правилното и най-трудното решение са едно и също.