и за да не е голяма и неутешимо непоносима болката ... е ... песента... в която плачат думите... в която мълчат хората... в която утешава музиката вместо бъдещето... в която докосва сърцето, не ръцете, и вижда душата вместо очите къде е щастието ...
и някой ще иска да премине през стената от мрак и студенина за да върне половинката на сърцето и душата си... без надежда и без сили, без мечти и вяра, само с незабравения копнеж, с протегнатите си натам ръце и с мъртвите си слепи зеници, търсещи нея
...и след това ще изгрее слънцето, не да освети и стопли света, а да го обгори с несправедлива присъда... и в утринта ще изгорят и изчезнат чувствата и мечтите, в жертва на новия, жесток ден... а под пълнолунието на нощта ще остане болката и спомена
невероятна и любима песен. сякаш в музиката си изпява и мечтата... която ще изчезне с утрото и никога няма да се сбъдне... красива, нежна, темпераментна, но и тъжна... безисходна... безнадеждна...