VBOX7

за неща по които съм веща...! "Молитва за дъжд" И колкото и да гледам и да се взирам пустинното небе тежи над мен като безплодна лира.Не че небето в мен е празно.Не че реките в мен са мъртви.Не че градовете в мен са неотзивчиви и като пустинни вихри улиците ме въртят из тях.А защото не предвидих сушата .А защото хвърлях камъни о всички изворни места.И навред се разпилявах и на дребно се раздавах без да се пестя.Дъжд,дъжд няма да вали.Дъжд,дъжд няма няма да вали!Не ти се вярва?Не ти се вярва?За капчица сърцето те боли.Но дъждът го няма.Няма го цветът на любовта.Но вече е време,вече е крайно време да завали.Само някакъв си час,няква си минута само от големият дъжд ме дели.Затова е този вик към облаците.И това проклятие!И този страх.Облаци-мечти от дъжд или от прах!Проклинам ви!И ви обичам като първи грях....!
Ако за миг Бог забрави, че съм парцалена кукла и ми подари парченце живот, може би нямаше да кажа всичко, което си мисля сега...
Ще оценявам нещата не по стойността им, а по съдържанието.
Ще мечтая много.
Ще спя съвсем малко, защото едно затваряне на очите отнема светлината за 60 секунди.
Ще бягам, щом другите чакат.
Ще слушам, щом другите говорят.
И ще излапам с наслада голям шоколадов сладолед.
Ако Бог ми даде парченце живот...
Ще нарисувам една картина. С цветовете на Ван Гог, с поезията на Бенедети, с песните на Серат. Тя ще е като серенада, възпяваща луната. С моите сълзи ще полея розите в градината, за да усетя болка от бодлите им и нежност от листенцата.
Ако Бог ми подари парченце живот...
На всички хора ще кажа, че винаги съм ги обичал.
Мъжете ще сгълча, че са глупаци, ако не искат да се влюбят, защото били стари.
На старците ще обясня, смъртта не идва със старостта, а със забравата.
На децата ще им дам крила, но ще ги оставя сами да се научат да летят.
А на жените... ще им призная, че цял живот съм ги обожавал.
Ако Бог ми подари парченце живот...
Ще се обличам съвсем простичко, ще легна на слънце и ще разголя не само тялото, но и душата си. И цялата си злоба ще я извадя върху късче лед и ще го оставя да се стопи на слънцето.
Научих твърде много от вас, хората до мен.
Разбрах, че всеки иска да живее на върха на планината, без да си дава сметка, че щастието е по пътя към върха.
Усетих, че за да помогнеш на другия, когато е в беда, трябва да го гледаш отдолу нагоре, а не обратното.
Научих толкова много от вас, хората до мен.
Но всичко ще потъне в забрава и ще погине, когато ме затворите в куфара... Тогава аз наистина ще започна да умирам.
Приятели, дано не ви тежа като верига!
Не чакам отговор от вас. Не ми пишете! Не ме търсете!
Искам само да чуете сега словата ми.
И да почувствате, че нещо се променя.
Нека се обединяваме и правиме света все по добър за нас и нашите деца...! В знак на подкрепа към нашите медици