VBOX7

От НеЯ ЛъХа СаМо СтУд!
Не ОбеЩаВаЙ СъНиЩа,В КоиТо Не ИдВаШ!
Не ИзпИвАй с УсТни СъЛзиТе,ИзпЛаКаНи По ТвоЯ ВиНа!Не ТръГваЙ По ПъТ,По КоЙто Се СтраХуВаш Да ВъРвиШ!


Има мигове, когато човешкото съзнание засиява от тържеството. Случва се едва ли не всекиму. Усещаш го как расте или приближава досущ като горящия фитил към динамита. То е някаква тръпка в стомаха, блаженство в жилите, в ръцете. Кожата ти възприема въздуха и всяко дълбоко вдишване носи сладост. В началото доставя наслада като от протягане с прозявка; в мозъка ти нещо проблясва и целият свят пред очите ти започва да излъчва светлина. Човек може цял живот да е живял сиво, в полята и горите на душата му да е царял мрак и печал. А събитията, дори значителните, да са преминавали безлични и бледи. И внезапно – тържеството – песента на щуреца гали слуха му, дъхът на земята се надига запял към ноздрите му, а шарената сянка под дървото се превръща в благословия за очите. Тогава човек се устремява навън като порой, което обаче не отнася нищо от него. И аз подозирам, че стойността на един човек в света би трябвало да се измерва със същността и броя на неговите триумфи. Може да са съвършенно лични, но те ни свързват със света.