VBOX7

прописват лирика,
щом другият им избор е умиране.
Да мина само двеста километра,
ще облека сърцето си във смокинг.
Повей тогава скитнико и ветре!
Промяната е лесна и я мога.
В промяната обаче има вятър.
Разклаща ме. А не, че съм го викала.
Ще сложа край. И после ще е лято.
След двеста километра. Или никога.

Елена Биларева

В една безумно дълга вечер...
И път обратно няма...

Големите момичета не плачат.
Те просто се прощават с любовта
в една безумно дълга вечер
и тихичко си тръгват сутринта.

Не вярват на измислици и думи.
Не вярват в приказки. Не вярват в чудеса.
Не вярват в падащи звезди и пълнолуния.
Не вярват в нищо вече. И така...

Големите момичета си тръгват.
Завинаги си тръгват, щом решат.
Дори да им е до полуда трудно,
големите момичета намират път.

Не вземат нищо. Нищичко не вземат.
Освен един огромен куфар със сълзи
и много, много, много време,
в което болката да отболи.

Не казват сбогом. Не създават драми.
Щом любовта им нищичко не значи,
те тръгват, непоглеждайки през рамо.
Големите момичета не плачат.

Caribiana