strange_shadow























Мъжа от булеварда с баровете след залез

Може би някога са ти
казвали за мъжа от булеварда с баровете … Не е нещо зловещо и страшно като история … Не е и някаква интересна градска легенда … Можеш и ти да го срещнеш, ако повървиш някоя вечер по булеварда с баровете след залез … Но не можеш да си поговориш с него, ако го спреш и попиташ нещо, той ще изчезне, в това е особеното …

Той е просто един непознат посетител, клиент на баровете по улицата … След залез слънце сяда сам на някоя крайна празна маса и пие дълго и тихо своето питие … Ако някой го заговори, както понякога става, той плаща сметката си и отива … Продължава мълчаливо до следващия бар, сяда и поръчва отново питие на някоя крайна празна маса … И тихо и бавно го пие, стоящ в сянката, сливащ се с мрака и тишината на нощта …

Доста скучна и сива история за барове, посетители и питиета … Обикновено в заведенията вечер бие пулса на нощта, музиката и пиенето се леят щедро, посетителите отключват стаените през деня чувства и живота става многоцветен и нецензуриран от нормите на деня … И хората искат да си кажат, да споделят нещо в синхрон или въпреки ритъма, музиката и алкохола …

Но мъжа от булеварда с баровете след залез не говори и не търси никой от присъстващите … Сигурно този контраст го прави интересен за някои, стои си сам, сякаш загърнат в дрехи от самота и мрак, от тишина … Той не си говори и с тези, които го намират за интересен и желан събеседник, той тихо изчезва в следващия бар, ако някой се опита да го заговори … Малко хора са виждали очите му …

Мъжа от булеварда с баровете след залез говори само с очите си … Той си говори със звездите, изгрели скоро в нощта … Той се връща и си говори в спомените си с хората, които е изгубил в деня … Той говори с очите си за мечтите, които го водели някога в живота … Той е жив и е там за тези, които ще видят очите му, ще прочетат в тях написаното от душата му …

Някога, поглеждайки в сенките нощем, някога, спотаен и в сенките денем, обвит в тишина и в самота, можеш да усетиш мъжа от булеварда с баровете след залез … Той няма да ти прошепне никога нищо, но ако видиш и си си спомниш очите му, значи нещо сте си казали …
Инфо
Клип Коментар

Твоето мило сърце не е черно. Твоята жива душа не е мъртва. Твоите чувства не са студени и черни. Твоята красота побеждава равнодушната твърда земя. Твоята фантазия пробива леда на мрака, изличава лошия спомен, мъртвото настроение. Носи живота ...

по-отхвърлен и черно прогонен от чувствата на обичаната жена... Това е неговата черна жестока присъда, това е неговата черна, студена, самотна съдба... Защо Ти, Мила, Обичана Моя, си Черния Съдник на Любовта, Черния Изпълнител на Черната Присъда ?!..

мъртва и твърда студена земя. И черния труп на черно създание да се чернее върху черния свят... Ненужен, необичан, непотърсен и нечакан във времето от чернота. Необичан, нежелан, дори като черен спомен, черния човек и в черния свят беше по-черен и...

И всичко черно падна мъртво на мъртвата черна земя. Черен гробар черно отказа да зарови тази черна мъртва чернилка... Прекалено черна беше за неговата черна работа. И прекаленно мъртва. Останаха черните мечти и черни желания да се въргалят на черната

от натежала чернота. Черното сърце на спящия разтуптя черната му кръв в черното тяло. Черните мечти на черния мозък паднаха в черното море на почернени мечти и чувства. Черната душа,като черно мъртва разпери мъртвите черни криле на черния край...

И вампири се заситят с емоциите ми... сякаш не съм подстъп за тях... Сякаш не съм мъртъв жокер... А ти помниш ли ме ? Спомняш ли си кой съм ? Помниш ли, кого поздрави, кого потърси, с кого се запозна за коледа ? На кого каза : Обичам те? Аз съм, мила

Нека червеи ядат сърцето ми, мъртво, нека хищниците гризат гърлото ми... Нека злините, господстващи над света унищожат спомена за мен и миналото ми... Нека жадните изпият покапалата ми кръв. Нека змии отхапат езика ми... Гладни откъснат ръцете ми ...

Нека вълците разкъсат плътта ми. Нека прилепите изпият кръвта ми. Нека земята приеме и скрие оглозгани костите ми. Нека гарвани изкълват зениците на очите ми. Нека зверовете на нощта утолят глада си с трупа ми. нека забравата отнесе спомените ми ...

забравата... Нека потъна в небитието.Нека ме погълне незапомнен, както и нежелан бездната... на несподеленото и отхвърленото, на мразеното и прогоненото... Носи ли ти това мечтаното щастие? Ти си СВОБОДНА, САМА, НЯМА МЕ МЕНЕ,НЯМА Я НЕЖЕЛАНА ЛЮБОВТА.

никога... никога... някой следващ щастливец ще наследи проблясъка на чувствата, късмета на срещата... срещата на любовта и желанията... Това ли искаш, мила, да не сме това аз и ти ? Тогава да унищожава мен и спомените ми вихъра на несправедливостта и

носещ утеха, даващ скривалище на борещите се с убиващия любовта... Време е да дойде края. Края идва с вълците, с прилепите... С палача, с гилотината... Края идва за човека, за нещастния, отхвърления... Края за обичта, топлината, чувствата не настъпва

Оставя несъществувание, забрава, празни сънища и небеса... Празни мечти, отхвърлени души и мечтания... Сурова строгост, безжалостна присъда над любовта... Прерязва с гилотина живите криле на чувствата, ослепява виждащите очи на мечтаещите, убива съня

дори сякаш детски невинно, студено, безчувствено, наивно... Убива чувствата, мечтите, емоциите, надеждите, копнежите, бъдещето... Сякаш той не е обичал и мечтал, сякаш и той не е самотен. Сякаш палача някога не е бил човек... Оставя само болка и тъга

Един образ от реалността е оставен за символ... на... палача на чувствата... Той тихо и безмълвно слага на гилотината всяко чувство, желание, обич, мечта... И превръща всичко в студен и сив лед и забрава в живота на робите си. Механично, неосъзнато,

На ... човешки чувства и въжделения... на потъпкани мечти и полети... Тишината господства като кралица на сънищата и фантазиите. Празнотата изпълва обречените души. Няма обич. Няма любов. Няма копнеж. Няма желание. Няма топлина. Няма споделяне. Няма.

Небето няма цвят, няма съзвездия. Въздухът не съживява живите, носи само тъжно, тежко упоение. Вятърът не навява спомени, а само злокобно усещане за изпълнена присъда, за забрава без спомени и опрощение... Самотата слага короната на вляадетелка...

далече, невидими, скрили се от лоши очи. Луната, самотна, пробива пелената на мрак и мъгли, но какво ли осветява, нещастна... Само остатък от свят на разрушени, загубени, ненужни никому желания. Хладен и безчувствен скреж, покрил отхвърлени мечтания.

Отива си живота, странен, ненужен, нежелан и несподелян. Смъртта се разхожда в одежди на младоженка, хранейки се с отхвърлени души. Надеждата пада на земята, ранили нейните нежни криле. Облаците се снишават, натежали, посивели от мъка. Звездите бягат

Изчезват магиите на звуците. Посивяват цветовете на света. Изстиват, умиращи, сърцата, не биещи в този живот. Опадащи като есенни листа, мечтите покриват земята... като изсъхнал, ненужен килим. Притихват звуците на музиката, носеща и пазеща любовта.

вкаменени от безсилие. Мъглата поглъща познатото от земите. Остава черното на непознатото. Страха се събужда и полита над необозримото. Притихват крилата на птиците. Заглъхва вълшебната им песен. Падат унесени пеперуди, непонесли мрака на нежни криле