strange_shadow























Мъжа от булеварда с баровете след залез

Може би някога са ти
казвали за мъжа от булеварда с баровете … Не е нещо зловещо и страшно като история … Не е и някаква интересна градска легенда … Можеш и ти да го срещнеш, ако повървиш някоя вечер по булеварда с баровете след залез … Но не можеш да си поговориш с него, ако го спреш и попиташ нещо, той ще изчезне, в това е особеното …

Той е просто един непознат посетител, клиент на баровете по улицата … След залез слънце сяда сам на някоя крайна празна маса и пие дълго и тихо своето питие … Ако някой го заговори, както понякога става, той плаща сметката си и отива … Продължава мълчаливо до следващия бар, сяда и поръчва отново питие на някоя крайна празна маса … И тихо и бавно го пие, стоящ в сянката, сливащ се с мрака и тишината на нощта …

Доста скучна и сива история за барове, посетители и питиета … Обикновено в заведенията вечер бие пулса на нощта, музиката и пиенето се леят щедро, посетителите отключват стаените през деня чувства и живота става многоцветен и нецензуриран от нормите на деня … И хората искат да си кажат, да споделят нещо в синхрон или въпреки ритъма, музиката и алкохола …

Но мъжа от булеварда с баровете след залез не говори и не търси никой от присъстващите … Сигурно този контраст го прави интересен за някои, стои си сам, сякаш загърнат в дрехи от самота и мрак, от тишина … Той не си говори и с тези, които го намират за интересен и желан събеседник, той тихо изчезва в следващия бар, ако някой се опита да го заговори … Малко хора са виждали очите му …

Мъжа от булеварда с баровете след залез говори само с очите си … Той си говори със звездите, изгрели скоро в нощта … Той се връща и си говори в спомените си с хората, които е изгубил в деня … Той говори с очите си за мечтите, които го водели някога в живота … Той е жив и е там за тези, които ще видят очите му, ще прочетат в тях написаното от душата му …

Някога, поглеждайки в сенките нощем, някога, спотаен и в сенките денем, обвит в тишина и в самота, можеш да усетиш мъжа от булеварда с баровете след залез … Той няма да ти прошепне никога нищо, но ако видиш и си си спомниш очите му, значи нещо сте си казали …
Инфо
Клип Коментар

не минава зима, без да си спомня за коледата, когато гледах филма със същото име и слушах вече любимата музика на песента... бях почти дете, но запомних силата и важността и посланието в това. двама се търсиха и накрая намериха един друг в живота !

и видя своето щастие... в очите на развълнувана и объркана малка жена, говореща притеснено, но щастливо докато събираше последните цветя... а после поеха заедно към дома. нощта се спусна спокойна над града, две души се докоснаха и продължиха заедно !

на неговата бленувана цветарка. и чу щасливия, но притихнал неин глас : "аз... благодаря... много... наистина..." и после : "ще ми помогнете ли да ги занеса до вкъщи !?! ще ви гостя с топла вечеря !?!" той се обърна, докосна нейната малка ръка и видя

"да те всичките са за вас !" каза само, и застина, огрян от блясъка на досега мътните премрежени тъжни мили нейни очи. и това, което видя в преобразяването на цветарката му стигаше за цял животми. понечи да тръгне, но го спря нежната слаба мила ръка

да продаде всичко, в очите и не дойде блясъка... "не бързайте да ги опаковате... те са за вас !" добави тихо той. настъпи миг на тишина. двамата се гледаха невярващи, безмълвни, замръзнали. после каза тя : "но как така, вие ги платихте, за мен !?!"

"добре" смути се той, после тихо и треперещо добави : "искам всичките, госпожице !" "щаслива е вашата дама, ще и подарите внимание и красота, само, че трябва да почакате, за да ги направя в букети !" невярваща пророни тя. и въпреки късмета да продад

взе парите и излезе. цветарката щеше да събира вече своята магия от нежни аромати и искрящи цветове. той забърза : "моля ви, може ли цветя !" "да, вземете тези рози, господине !" каза с милия и мечтан глас момичето. усмивката изгря срещнала очите му

тази цветарка докосваше само сънищата му, тя караше да тупти забързано сърцето му. тя носеше омаята на унеса, с който бягаше от студа зад опушения прозорец в дома и от студената самота в душата си ... ... реши да тръгне към нея в снежната вечер, взе

в свитото тъжно момиче със звънлив глас и премрежен поглед... нежност и вълшебство му се струваха разрошените и дълги коси... и тази усмивка, която се виждаше толкова рядко... това бе магията, която даваше живот на малките, човешките мечти на момчето

вечери наред събираше смелост, събираше пари, и се любуваше тихо и отдалеч на вълшебното присъствие на младата измъчена цветарка. не обръщаше внимание на музиката от операта, не виждаше фантазията от букети... виждаше своята мечтана красота ... в нея

един ден той реши да купи цветя. искаше да си открадне от близо от тази мечтана, магична красота. за него невзрачния образ на обрулената от тъга младост и сива красота на цветарката бе много по-искряща и пленителна от всички аромати и цветя на света.

отсреща всяка вечер гледаше през опушен прозорец момче и за него разрошените и от вятъра коси на цветарката бяха най-красивото нещо на света. тъжните и помътнели очи бяха най-мечтаната магия, звънливия и глас беше най-хубавата музика, която е чувал.

ВЕЛИКИЯ НЕУДЪРЖИМ НЕДОСТИЖИМ НЕПРЕДСТАВИМ JASON BECKER !!! 0:-) :-(

какво остава от смисъла след това !?! :-(

разбиваме животи, разбиваме сърца, накрая унищожаваме и останалото в себе си... :-(

ужасно тъжна хубава песен, ужасно тъжен хубав филм. това го правим ние, хората... :-(

запознали се в преките... после излезли на главната улица... не загубихме ли лесно нещо от себе си... нещо, част от нас, от сърцата и мечтите ни... не се ли отказахме лесно, от този спомен от преките, който оставихме забравен на главната... бъркаме ?

:-|

:-|

:-|