VBOX7

да опиша какво чувствам. Опитвам се да те забравя - не мога, а може би не искам. Бях силна, но вече не съм - заради теб. Ти си всичко за мен, а това не ми харесва...Искам те, а е толкова трудно да те имам...
Иска ми се да бях като на 18... Да мислех "с главата си" точно толкова, колкото и тогава. Дори по-малко. Тогава щях да Искам. Щях да искам много неща. И щях да ги правя. Без да се интересувам "какво", "кой" , "кога", "защо", "ако", "но"... Сигурно бих направила поредната глупост. Бих отишла на другия край на страната, без никой да знае къде съм. Бих го направила с последните си стотинки, осъзнавайки колко е неразумно, но без да ми пука от този факт. А след това сигурно бих седяла тъжна и сама и бих се питала "защо по дяволите става така". Но щеше да е по-добре. Преди исках да порасна. Исках да мисля. Исках да съм сериозна, зряла, разумна. Исках да съм силна, да не плача никога, за нищо и никого. Исках да съм безчувствена. Исках да стана всичко, което до тогава не бях. И станах. Само аз знам колко време, упоритост, инат и воля ми костваше това. Вярвах, че е най-доброто за мен. Че трябва да съм такава. Тогава това беше единственият начин... Когато изгубиш наистина ВСИЧКО имаш два варианта: да осъзнаеш това и да прекарваш дни, месеци, години съжалявайки и страдайки; или да продължиш напред, ставайки по-силен от болката си, учейки се да я презираш, да презираш всичко, което изпитваш, да спираш да изпитваш и да искаш. Опитах и двата. Първо исках всичко. Исках да съм добра, да обичам, исках разбиране, исках любов, исках да вярвам в тази любов, исках да страдам за нея, да се боря за нея, да я заслужа, исках да вярвам в хората, в приятелството, в принципите, в морала, в мечтите. Исках да вярвам в самата вяра. И повярвах. Но боли, когато ти вярваш във всичко това, а в теб самия не вярват. Затова опитах и втория начин. И го предпочетох. Опитах да използвам хората, да взимам всичко, да си тръгвам, когато реша, че съм го получила, без да оставям нищо. Опитах да лъжа. Опитах да си играя. Опитах да съм всичко, което ме е наранявало. Всичко, което мразя. Спрях да искам да ми вярват. А с това спрях и самата аз да вярвам. Спрях и да искам. Сега нищо не искам. Толкова време ми отне да се науча да не искам, че вече дори, когато искам да искам, не мога. Има моментни проблясъци. Такива, в които си мисля, че знам какво искам, че мога да го направя, че нищо няма да ме спре... И след това винаги следват тези, в които се сещам, че вече съм друга и си казвам, че няма смисъл, че "искането" е губене на време. Че те прави слаб... А аз не искам да съм вече такава. Никога повече. Не искам да не мисля. Не искам да живея за мига. Не искам да вярвам. Не искам да обичам. Не искам да давам. Дори да получавам вече не искам. Не Искам! А ми се иска да Исках... Тогава може би щях да искам да (те) обичам. Но как да го направя сега, когато не съм способна да го поискам?!