Търсейки те, скитам по света, неоткривайки те, изчезвам от света на хората и ставам призрак в нощта на сенките... Търсейки те, изчезвам от света... Вървя, надявам се към теб да приближавам, макар да се отдалечавам от живота... Сбогом скъпа
... Идвам с топлината на влюбеното умиращо сърце, с искрата на запленените ослепяващи очи, с копнежа на окованите търсещи ръце, с вика на онемяващия зовящ те глас, с болката на изгаряната от мъка душа... Търсейки те в битието и небитието... идвам...
И когато се спуска мъглата... и мрака покрива нощта... и студът смразява душата... и вятърът навява безвремието върху света... Аз пак те помня, искам те, мила моя, красива ненагледна, и те ревнувам от смъртта... Чакай ме там, някъде, където си, идвам
Вървя към моята незабравима любима, бавно и тихо вървя. Гледам там далече в мрака, където се сливат небето и земята, където звездите се отразяват в проблясъка на океана... Където се слива живота в смъртта... Към моята нежна обич бавно вървя...
След като всичко в живота е вече загубено, последната битка е последна надежда... В смъртта да намериш нея такава, каквато беше в живота за теб... Ако там важат същите закони на привличането... Ако съществува щастието... То ревността ще е победена..
Оставаш в мрака, без жената, която е носила смисъла на живота ти... Без топлината на любовта, без вярата в утрото, без красотата на мечтите ... И очакваш смъртта, като дуел на равнопоставени, където загубил в живота воюваш за последно в отвъдното...
Кошмарът на един живот е да ревнуваш някого от смъртта. Тя, смъртта е за съжаление непобедим противник. Не знаеш какво предлага смъртта на завоеванието си, не можеш да върнеш времето назад, оставаш сам с болката, безсилието, отчаянието, самотата...
