VBOX7

на: 03.05.2009 08:54



ДЕВЕТ МЕСЕЦА МЕЖДУ ЖИВОТА И СМЪРТТА



На 18 завърши средното си образование,но така и не продължи да учи "по-нагоре",а както се полагаше тогава - постъпи в родната казарма.Двете години минаха що годе добре,отслужи ги на гранична застава.На 20 се уволни и започна работа,смени няколко предприятия,докато на 25 се установи в едно Държавно учреждение.Междувременно се беше оженил и вече имаше момче на 1 годинка.Живота му течеше общо взето монотонно - от вкъщи на работа и обратно.С нетърпение очакваше годишната отпуска,за да отиде със семейството си за седмица на Дунава или на някой язовир,или на море заедно с приятелско семейство,а ако позволяваха времето и средствата и за по-дълго.Дойде годината,в която му се роди втори син,разликата между двамата беше 5 години.Първият завърши средното си образование и започна да работи - годинките неусетно се търкаляха,малкия му син завърши осми клас и започна девети.Учеше се прилично,не завърши с отличен годината,но успеха му беше много добър.Растеше,като тихо и кротко дете,рядко излизаше от къщи,тъй като старите му приятели бяха останали на село,а сега заедно с родителите си живееше в града и по-голямата част от времето му минаваше пред екрана на компютъра.Вълнуваше го всяка новост,искаше да знае всичко,бързаше да отиде навсякъде,а времето все не стигаше...Но ето,че дойде лятната ваканция - време за игри и почивка.Отиде на село,при баба си и дядо си,играеше до тъмно с приятелите си и беше много доволен.В края на юли,една вечер телефона в градския апартамент звънна,като че ли някак си тревожно - бащата вдигна слушалката и чу отсреща гласа на майка си,която му каза,че синът му е с температура.По това време имаше летни грипове и бащата и поръча да му разтвори "Упсарин" с мисълта,че това ще я свали.На следващия ден,майка му пак се обади - синът му играл футбол,паднал и си натъртил лошо хълбока - има голям оток,водил го дядо му на лекар и му изписали мехлем за разкарване на отока.Бащата,след кратък разговор със съпругата си реши,че детето трябва да се прибере в града при тях.Прибра се сина им,но отново беше с температура,нямаше го обичайния му апетит,а баща му забеляза на врата му някакви точици,като от прожулено,попита го боли ли го,на което синът му отговори отрицателно.На следващия ден го заведоха при друг лекар,който установи леко зачервяване дъгата на гърлото и предписа антибиотик,като за гнойна ангина.На третия ден,въпреки че пиеше антибиотика,температурата на сина им не спадаше - не беше висока-37,3.На сутринта,баткото предложи да отидат за риба на близък язовир,на малкия не му се ходеше много,но тръгна.Като стигнаха беше страшно горещо,нямаше никъде сянка,малкия се криеше в колата и оттам наблюдаваше въдицата си - тръгнаха си доволни привечер,бяха хванали някое и друго шаранче по около килограм парчето,а малкия беше най-доволен,тъй като по-голямата част от улова беше негово дело.Вечерта,преди лягане бащата влезе в стаята на синовете си и малкия му показа,че отзад на краката си има ситни точици,сякаш боцнато с игла.Бащата не се разтревожи особено,но сподели с майката и решиха на другата сутрин да го заведат отново на преглед.На сутринта,личната лекарка им написа направление за изследване на кръвта,ходиха до лабораторията на поликлиниката,а след обяда бащата взе резултата от изследването.Направиха му впечатление ниския хемоглобин,ниските тромбоцити и страшно високия брой левкоцити,но в полето за писмена информация нямаше отбелязано нищо.На другия ден той беше на работа,а майката занесе резултатите на личната лекарка.Около 10 часа,мобилния му зазвъня-вдигна,а отсреща се чу разтревожения глас на майката,която през сълзи и забързано му говореше,като по-голямата част от разговора той просто не чу....в ушите му болезнено отекваше и чуваше само едно - Диагноза - "Остра левкоза" и "...тръгваме веднага с линейка за София..."Звъняха телефони,пулта му буквално пламна от светещите бутони,при него влизаха хора,а той не виждаше и не чуваше нищо и никой...След два дни той също замина за столицата,уреждаше извънредна отпуска по телефона,гърчеше се вътрешно от болка,защото диагнозата беше потвърдена - "Остра лимфобластна левкемия".

Синът им беше на системи,а той със съпругата си търсеше информация от лекарите - как стоят нещата?...има ли надежда? - всички им казваха,че е много рано.След две седмици,дежурния лекар ги извика и им каза,че все пак има надежда и нещата вървят добре.На 33 ден от постъпването на детето в клиниката изключиха системите и в етапната епикриза отбелязаха,че е регистрирана клиникохематологична ремисия.Пуснаха ги за няколко дни в къщи,косата на сина им капеше от прилаганата химиотерапия и той се чувстваше неудобно от приятелите си.След няколко дни се върнаха в София и започна поддържащо лечение.Междувременно беше започнала учебната година и,когато детето си беше в къщи,учителите ходеха и му преподаваха учебния материал.И така,до месец март,когато се получиха отново усложнения.Лекуващите лекари извикаха родителите и им казаха,че се получил рецидив във фаза на активното поддържащо лечение и че шансът на детето за влизане отново в ремисия е само 10% и то при положение,че бъде подложен на повторен курс химиотерапия с много силни цитостатици,за което се иска тяхното съгласие.Съгласиха се,защото виждаха,че нямат друг избор - бащата се срещна с шефката на екипа лекуващи лекари и я попита - "...за пари ли става въпрос?" - получи най-нежелания отговор,че дори и всичките пари на света да има,не може нищо да промени.След краткия курс ги пуснаха пак в къщи...един,два дни детето,като че ли беше по-добре,но след това му потече кръв от носа,която нещеше и нещеше да спре.След разговор по телефона с лекуващия лекар,на следващия ден отново бяха в клиниката,трябваше да се преливат кръв и плазма,преляха му,но плазмата се оказа недостатъчна,лекаря направи нова заявка за следващия ден.Семейството се прибра в близкото до клиниката хотелче,но следобяда,сина им отново вдигна температура и отново му потече кръв - не можеха да я спрат.Майката влезе отново в клиниката с детето,пренощува там,свила се до леглото му на един пластмасов стол.След още два дни,на 03.05.2007 год. в 05.00 часа,спря да бие едно 17 годишно невинно детско сърце.





Посвещавам този кратък разказ,в памет на сина ми Вилиан и всички онкоболни деца....





Живей Днес,защото Вчера няма да се върне,а Утре може и да няма!!!