VBOX7

ми жлези. Усилено разпитвах родителите си дали съм грозна и дебела и неприятно ли мириша. Те ме уверяваха, че съм средно хубаво момиченце и не съм най-слабото същество на планетата, но в никакъв случай не съм потискащо дебела. Наблюдавах хората дали извръщат глави от погнуса като минавам покрай тях, да не би причина за тази нелюбов да е телесната ми миризма, но не те си вървяха съвсем спокойно и не ме забелязваха. Не ме забелязваха. Моята незабелижимост е виновна за всичко. Липсата на хубост, отсъствието на изразителни, проникващи в душата очи, великолепно изпъната фигура, меден глас, който да е музика за ушите... Другите деца получаваха бонбони всеки път, когато поискаха, а аз трябваше да измия чиниите или да разтребя масата ако на сестра ми не й се запрятаха ръкави. По-късно в училище, всяка оценка по-различна от шестица водеше до недоволство или да наказание: без игра на шах или ходене на кино, лишаване от телевизия за няколко дена докато успехът не се вдигне. Другите деца си мъкнеха двойките и ядяха детски закуски или десерти чайка, когато им скимне. Независимо дали рецитирах стихотворение или пеех песен, винаги някой беше избрал по-дълго стихотворение или по-хубава песен и на мен ми се натякваше, че съм абонирана за вторите места, понеже не правя нищо най-добре. Не съм ходила на конкурси по рисуване. Заекът и конят излезли изпод четката ми изглеждаха по един и същ начин – неузнаваеми. Беше ясно и на слепите, че не съм Пикасо. После през пубертета ситуацията много се влоши. Съученичките ми имаха гаджета, а мен не ме щеше никой, неизвестно поради какви причини. Всички имахме акне. Отчаяно питах огледалото на какво се дължи този обществен неуспех. То ми казваше, че си имам две ръце и два крака като всички останали, и е въпрос на време обожателите да се появят. Междувременно се случи чудо. Спечелих една първа награда за стихотворение и очаквах да получа поздравления от близките и приятелите си.Вече не бях втора. Не получих от тях, а от непознати хора, които бяха дошли на четенето. В един по-късен етап от живота си, разбрах, че няма да мога да се препитавам с писане, защото хората не четяха книги, а гледаха телевизия. Това правеше заетите в шоубизнеса по-популярни отколкото заслужаваха, но те бяха обичани и известни, а скромните поети и писатели си бяха неудачници, принудени да сервират бира и мезета в баровете, за да се прехранват. Световната слава навестяваше всички останали, но не и мен. И тогава реших, че няма да негодувам повече от факта, че съм необичана, а ще хвърля всичките си сили в приятелството, защото приятелят те обича дори да не си Моцарт или Айнщайн. Той ти вярва и се смее на веселите истории, които разказваш от сърце. Хората, които харесвах обаче, не ме искаха, те очакваха от мене да напиша по-успешен роман от „Алхимикът” и да ми се присъди Нобелова града за мир, за да съм достойна за тяхната компания. Те ме психоанализираха без да съм ги молила за това. Натрапваха ми техният модел на поведение, защото мислеха, трябва да мина през техните школи, за да се усъвършенствам. Школите бяха различни, интелектуални, научни, политически като най-ужасна беше емоционалната школа – на какво да се смея и на какво да плача. Каква музика да слушам, колко книги годишно да прочитам, и за кого да гласувам на изборите. Поведенческата школа и тя много ми разгони фамилията. Най-вече с предписанията колко пари да отделя за гардероба си и да се лиша от храна в полза на топкозметиката. Чашата преля, когато една от тези възвишени особи дойде на гости в къщи и подхвърли, че трябва да почистя къщата си с белина. Прекръстих се и реших да бъда необичана, за мое собствено спокойствие. Тези, които се престрашиха да ме обичат, ме приеха с недостатъците ми, много от тях не харесваха стиховете и преводите ми, но никога не ме упрекнаха, че им се натрапвам интелектуално. Те дишаха същия въздух и не се чувстваха ощетени, а радостни, че прекарват свободното си време с мен. Спестиха ми мъчителното прекрояване по техен образ и подобие и ме приеха с хубавите и лошите ми страни. В подножието на светския олимп, расте трева и може да се диша с пълни гърди, по-нагоре въздухът се разрежда и дишането става мъчително.
Не съм „богоизбрана” и не ми трябва признанието на божествата. Очаквам от приятелството не „психоанализа”, а топлина. Ще нося дрехите, в които се чувствам комфортно и ще чета книгите, които ми носят естетическо удовлетворение без да се срамувам от избора си. Ще оставя зимата да бъде истинска зима и лятото истинско лято! Вече не съм дете и не определям нелюбовта спрямо мен като недостатък. А правдите и неправдите са категории, които любезно ще предоставя на съдебната институция.