VBOX7

>


АКО НЕ ПОДКРЕПЯШ БАНН-А НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ НАЦИОНАЛИСТИ СЛОЖИ ТОВА В ПРОФИЛА СИ!!


КАКВО НИ ОЧАКВА СЛЕД НЯКОЛКО ГОДИНИ http://vbox7.com/play:34a70837a4 :X
http://www.vbox7.com/play:952c8fed80 ЕТО ЕДИН ИСТИНСКИ КЛИП !!! (bow) (*)





КОГАТО ТИ Е ГАДНО КОГАТО ТЕ БОЛИ КЪМ НЕБЕТО ПОГЛЕДНИ И СМЪРТ ЗА ц(*като изкрещи :@


БЪЛГАРИЯ ЗА БЪЛГАРИ ГРАБИТЕЛИТЕ ВЪН (bg) ХОРА ПИШЕТЕ НА КИРИЛИЦА ТОВА Е РОДНИЯ НИ ЕЗИК (bg)

Било слънчев ден посред нощ!Две мъртви момчета започнали кавга!Извадили шпага и се наръгали взаимно!Глух полицай чул шума , отишъл и убил двете мъртви момчета!







Поезия в синьо
Един отбор във цялата вселена,сърцата може в нас да разтупти със своето име носещо победа над вражеските падащи звезди.Родени сме от неговата сила,в душите ни е синьо до безкрай,за да е дълго славата му жива,поне дордето футбол се играй.Човек се ражда и умира с него,с победите му можем да летим,особено щом бие панчарево на техния терен „непобедим”.За тебе, „ЛЕВСКИ”, пеем наште песни,за нас си всичко с твоя светъл лик,затуй и вечно ще сме с тебе честни и верни чак до сетния си миг.(love)(love)(love)


¤*¨¨*¤.¸¸...¸.¤*¨¨*¤.¤*¨*¤.
\ЛЕВСКИ ИЛИ СМЪРТ! ¤*¨*¤.
.\¸.¤*¨¨*¤.¸¸.¸.¤*¨¨*¤.¤*¨¤.
..\
☻/
.▌
/ \


НЯКОЙ МЪДРИ ПОГОВОРКИ :) (bow)

удото е събитие, описано от хора, които са го чули от онези, които не са го видели. Харбърд

Ако животът ти поднесе лимон, направи си лимонада. Махариши Махеш Йога

Най-трудно е да се отговори на въпрос, на който отговорът е очевиден. Бернард Шоу

Мъдрият се учи да може, умният - да знае. Само на глупака всичко му е ясно.

Не вървете след никого, вървете само след себе си. Буда

Беден е не този, който има малко, а този, който иска да има повече. Сенека

Четенето за ума е същото, което са физическите упражнения за тялото.

От едно и също цвете змията прави отрова, а пчелата - мед. Арменска поговорка

Ако си направил добро - скрий, ако са ти направили добро - разкажи. Арабска поговорка

Моли се така, сякаш всичко зависи от Бог, но работи така, сякаш всичко зависи от теб. Едгар Кейси

Език кости няма, но кости троши. Бълг. поговорка

Често човек е най-злият враг на самия себе си.

Когато не можем да имаме нещата, които харесваме, остава да харесваме това, което имаме.

Човек трябва да иска малко, за да може да плати цената. Ванга

Вярата в лекарствата ги прави целебни.

Това, което не може да ме убие, ще ме направи по-силен. Ницше

Обстоятелствата не правят човека, те само го разкриват

Човекът не е направен, за да разбира живота, а за да го живее.

Единствената истинска болка е да нараниш някого, когото обичаш.

Добрите хора имат ключ към душите на хората.

Хубаво е човек да има някого, който да го оцени с нещата, които има.

Истина и добро пораждат любов.

В една любов трябва първо да има приятелство, после е любовта.

Любовта става омраза, омразата не става любов.

Съвършените неща не са красиви, те са мъдри.

Най-красивият подарък - прошкатa.


Природата, времето и търпението са тримата най-велики лекари. Ирландска поговорка

Този, който мисли, говори и действа искрено е обкръжен с искрени приятели, неискреният човек е обкръжен с неискрени приятели.



ХРИСТО БОТЕВ


Христо Ботьов Петков, известен като Христо Ботев, е български национален герой, революционер, поет и публицист, роден на 6 януари 1848 г. (стар стил — 25 декември 1847) в град Калофер в семейството на учителя, книжовник и обществен деец, даскал Ботьо Петков (1815-1869) и Иванка Ботева (1823-1911).
Христо Ботев е роден на 6 януари 1848 година (25 декември 1847 година по Ю.К.) в Калофер. Син е на Ботьо Петков и Иванка Ботева, и брат на Кирил Ботев. От 1854 до 1858 година Христо Ботев учи в Карлово, където баща му е учител. По-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през юни 1863 г. завършва калоферското трикласно училище. През октомври същата година с помощта на Найден Геров заминава за Русия и се записва като частен ученик във Втора одеска гимназия. Там се запознава с руската литература и попада под силното влияние на Александър Херцен, Николай Чернишевски, Николай Добролюбов и други. Тогава прави и първите си поетични опити. През септември 1865 г. е изключен от гимназията поради липса на интерес към учебната програма, но в същото време чете много книги и натрупва големи знания. По това време се свързва още по-тясно с руските революционни среди. През октомври и декември 1866 г. е учител в бесарабското село Задунаевка. Поради заболяване на баща му, през януари 1867 г. му се налага да се завърне в Калофер. По това време на 15 април във вестник „Гайда“, редактиран от Петко Рачов Славейков, е публикувано първото стихотворение на Христо Ботев — „Майце си“.
През лятото на 1868 г. Ботев се записва в четата на Жельо Войвода, на която е определен за секретар. Тогава написва стихотворението „На прощаване“. По различни причини четата се разпада и не преминава Дунава.

През септември същата година постъпва в букурещкото медицинско училище, но поради липса на средства e принуден скоро да се раздели и с него. Изпаднал в крайно бедствено положение, Ботев прекарва зимата в една запустяла вятърна мелница край града. Тук живее заедно с Васил Левски и остава възхитен от способността на Апостола да преодолява лишенията, на които по това време бил изложен и той.
На 10 юни 1871 г. издава първия си вестник „Дума на българските емигранти“. През октомври същата година участва в годишното събрание на Българското книжовно дружество.
След удара, нанесен на Вътрешната революционна организация, след обесването на В. Левски и колебанията на Л. Каравелов, начело на БРЦК застава Христо Ботев.

Априлско въстание и героична смърт

След избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 година БРЦК под ръководството на Ботев започва подготовката на въстание и в България. За тази цел Ботев е изпратен в Русия да събира средства и оръжие за въстанието и да доведе оттам войводата Филип Тотю. Преждевременното избухване на въстанието и неговият неуспех довеждат до сериозни разногласия в БРЦК. В резултат на това в края на 1875 година Ботев подава оставка (това довело и до разпускането на организацията), но не се отказва от революционната си дейност. След създаването на Гюргевския революционен комитет Ботев установява контакт и с неговите членове. През май 1876 година той започва редактирането на последния свой вестник „Нова България“, от който успява да издаде само един брой.

През май 1876 г., вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става неин войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба „Радецки“ на 16 май и един ден по-късно заставят капитана Дагоберт Енглендер да спре на българския бряг.

От Козлодуй четата на Ботев се отправя към Балкана, минавайки през десетина села. Много малко българи обаче се присъединяват към четниците, въпреки предварителните очаквания. Четата води няколко боя с преследващите я османски потери.

На 1 юни (20 май стар стил) 1876 година е последният тежък бой — привечер след сражението куршум пронизва Ботев. Това се случва в подножието на връх Камарата в Стара планина.




ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Васил Левски (на стария правопис: Василъ Лѣвскій) е псевдонимът, с който е известен Васил Иванов Кунчев, български революционер, идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК), български национален герой. Известен е и като Апостола на свободата заради организирането и разработването на стратегията за освобождаване на България от османско иго. Той пътува по страната и създава тайни районни комитети, които да подготвят националния бунт. Неговата мечта е чиста и свята република, в която всички да имат равни права, независимо от етническата си и религиозна принадлежност. Създадената от него Вътрешна революционна организация е основата, върху която стъпват организаторите на Априлското въстание. Това въстание и последвалата Руско-Турска война довеждат до възстановяване на държавата България на европейската карта.
Васил е роден на 18 юли (6 юли стар стил) 1837 г. в Карлово в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Има двама братя — Христо и Петър — и две сестри — Яна и Марийка. Учи във взаимно училище в гр. Карлово и в класното в Стара Загора. През 1851 г. баща му умира и тримата братя остават да се грижат за семейството. Васил е на 14 и започва да учи абаджилък. От 1855 г. е послушник при вуйчо си Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище „ Св. Св. Кирил и Методий“, основано от Найден Геров през 1850 година. На 7 декември 1858 г. приема монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир „Св. Спас“ под мантията на йеромонах Кирил, а през следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон в църквата "Света Богородица" гр. Карлово.


Революционна дейност в Сърбия и Румъния

На 3 март 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Запознава се отблизо с бунтовните среди на българската емиграция. Заради своята ловкост и храброст по време на сраженията с турците за белградската крепост Васил получава името Левски (според легендата е направил „лъвски“ скок по време на военни упражнения в Сърбия). На този етап изпитва силно влияние на Раковски и възприема идеята за организиране на чети, чрез които да се вдигне народът на въстание. След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България. През пролетта на 1864 г., навръх Великден в Сопот, Левски в присъствието на най-близките си приятели сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент той става мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, а Пловдивският митрополит заплашва самия Василий с наказание, ако упорства в настояването си. От април 1864 до 1866 година Левски е учител в село Войнягово, Карловско, след това от март до октомври 1866 година в добруджанското Еникьой, а от края на годината до март 1867 година в съседното Конгаз. По-близо до границата, той се надява да се свърже с Раковски и да се запознае с неговите по-нататъшни планове. Като учител Левски развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. През 1866 година на румънска земя се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 година се среща с Раковски


Залавяне и смърт

На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. Той знае за провала при обира в Арабаконак, но не знае, че турската полиция разполага с негова фотография и с точно описание на особените му белези, както и с информация, къде евентуално може да бъде открит. Васил Левски не е предаден от един човек, а е жертва на дълга верига от полицейски разкрития. На 27 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). При залавянето му архивът, е останал незабелязан от хайката. Същият архив с комитетски книжа е запазен и по-късно предаден на Захари Стоянов. Липсващите парични средства са намерени през 1972 г. в темелите на къщата на Марин Поплуканов. Предполага се, че причината за неговото залавяне е предателство от съмишленик. Спори се за името на предателя — Поп Кръстю (съучредителя на комитета в Ловеч) или Марин Поплуканов (председателя на комитета). През 1925 историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно поп Кръстю става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Левски. Според други проучвания предателство спрямо Левски не е имало. До последно османците не знаят кого са заловили и Левски е откаран в Търново, за да бъде разпознат. Чак там става ясно кой е той. При Къкрина отиват едва няколко заптиета, а в случай, че са знаели кого залавят, подобна малочисленост не би била логична. Също така се доказа, че поп Кръстю не е имал точна информация за плановете на Левски. Левски, който е охраняван само от 20 заптии по време на пътя си от Търново до София, се е надявал напразно до последно, че ще бъде освободен от съмишленици.
Впоследствие Левски е отведен в София, където е предаден на съд. Апостола изгражда защитата си на основите на правата на християните според Хатихумаюна, за да не издаде някого и организацията. Той подчертал няколко пъти, че е търсил законни пътища за изменение на живота в Империята. Левски се разграничава от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения. Очаквало се Великото везирство да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Турция и вреди на авторитета ѝ пред Европа. Комисията за процеса е: Али Саид паша, Шакир бей и Иванчо Хаджипенчович. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите. В състава на съда са включени и българите: х. Мано Стоянов и Пешо Тодоров като представители на българската община в града. Включени са още мюсюлмани и евреи. Смъртната присъда е издадена на 14 и е потвърдена на 21 януари 1873 г. Процесът завършва, а комисията е иззела функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя. 60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение и двама са обесени — Димитър Общи и Васил Левски. Присъдите са потвърдени от султана по целесъобразност. За да не се навреди на турската дипломация, не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения.

На 18 февруари (6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.

В последните си мигове се изповядва пред архиерейския наместник на София – отец Тодор Митов. В изповедта си казва: "Каквото съм правил, в полза народу е" и помолил прошка от него и от Бога, а в молитвите си да бъде споменаван като йеродякон Игнатий, а също и българския народ.
Свещеникът поп Христо Стоилов разказва за последните мигове на апостола: "Дяконът се държа юнашки. Каза, че наистина той е първият, но че след него са хиляди. Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към "Св. София", за да не видят турците, че плача, и си тръгнах."




ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ


Любен Стойчев Каравелов (1834 или 1835 [1] - 21 януари 1879) е български поет, писател, енциклопедист, журналист, етнограф; национален герой, поборник за освобождението на България от турско робство. Любен Каравелов е по-големият брат на влиятелния следосвобожденски политик Петко Каравелов (1843-1903).

Любен Каравелов допринася съществено за развитието на обществената мисъл в България през Възраждането, пише библиографски трудове, статии по българска литература, култура, лексикография, политическа история, нумизматика. Каравелов участва в националреволюционното движение като член и председател на Българския революционен централен комитет в Букурещ, Румъния в началото на 70-те на 19 век.
Любен Каравелов e роден през 1834 или 1835 г. в Копривщица[2]. Майка му е Неделя Доганова, произхождаща от големите копривщенски родове Чалъкови и Доганови[3]. Бащата на Любен Каравелов е Стойчо Каравела, най-големият син на дядо Либен. Семейството на Стойчо и Неделя има седем деца — четири момчета: Любен, Христо, Петко и Рали и три момичета: Рада, Велика и Мария[4] (майка на Рашко Маджаров).
Особено влияние върху Каравелов оказват обществените идеи сред бурната студентска младост като част от руската интелигенция. Тук живее и работи заедно с българите Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Васил Попович, Нешо Бончев и др. Образуват българската дружина „Братски труд“ и започват да издават списание „Братски труд“, в което Каравелов печата първите си стихотворни опити — „Загорец“, „Желание“, „Пастир“ и революционната статия „Славяне в немско“. Участва в студентските вълнения (1861) и бива последовател на руските революционни демократи като влиза в техен забранен кръжок. Поставен е под полицейски надзор (1859). Не успява да се яви на изпити, но чете много Белински, Александър Херцен и Чернишевски (революционни авторитети и образци на критиката и философията), Гогол, Шевченчко и Вовчок, други литературни автори. Пише статии в „Наше время“, „Московские ведомости“ и „Русская речь“. Пише повестите „Войвода“, „Неда“, „Сирото семейство“, „Дончо“ и „Българи от старо време“. След покушението срещу Александър Втори, Любен Каравелов заминава за Белград (1867), откъдето изпраща кореспонденции за руските вестници. От 1869 г. се установява в Букурещ с намерение да редактира свой вестник. Възторжено посреща идеята за създаване на Българското книжовно дружество (днешната Българска академия на науките).
Редактира вестник „Свобода“ (1869–1873), където автор става Христо Ботев (1872–1873). По-късно двамата редактират вестник „Независимост“ (1873–1874). На 28 април 1873, в бр. 32, Каравелов пише
Къщата в Букурещ, където живее и твори Любен Каравелов.

"Ние сме родени да кърпиме чуждите дрехи", в която разказва как "българете обичат да плачат по чуждите гробища, когато техните собствени родители лежат в земята непрелеяни, неоплакани и непоменени ... Кой помага на чуждите правителства да деморализират народът ни и да го направи неспособен за нищо? - Българете... Ако захване да се гради гръцка черкова, то ние сме първи; а ако захване да са гради българско училище, то сме последни ... чорбаджията-хаджия купува из Ерусалим своите достойнства твърде скъпо, а продава народът си твърде евтино ... В чуждите учебни заведения са свършиле науките си мнозина българе, но тие са останале в чужбината да кърпят чуждите дрехи и да плачат на чуждите гробища; а българете постоянно се оплакват, че нямат учители, че нямат способни списатели и че нямат учени хора... И така, ние сме родени на тоя свят или да кърпиме чуждите дрехи, или да плачеме на чуждите гробища."

Едновременно с издаването на вестник Независимост, Любен Каравелов оглавява Българския революционен централен комитет в емиграция. След трагичната гибел на апостола на свободата Васил Левски, Любен Каравелов ревизира своите младежки революционни възгледи и започва да издава списание „Знание“, научно-популярни книги и сборници.

(1857–1867) Москва — Л. Каравелов издава „Памятники народного быта болгар“ (1861), „Страницы из книги страдании болгарского племени. Повести и рассказы“ (1868), „Българи от старо време“ (1867).

(1868–1869) Белград — на сръбски език издава „Крива ли е съдбата“, „Сока“ и „Наказал я Бог“.

(След 1869) Букурещ — „Три картини из българския живот“ („Маминото детенце“, „Прогресист“ и „Извънреден родолюбец“), повестите „Хаджи Ничо“ и „Децата не приличат на бащите си“.

Умира в Русе на 21 януари 1879 г. от туберкулоза.




КНЯЗ ФЕРДИНАНД I


Фердинанд I, роден като Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакскобургготски (на немски: Ferdinand Maximilian Karl Leopold Maria von Sachsen-Coburg und Gotha), е княз на България - от 7 юли 1887 г. до 22 септември 1908 г., когато е обявена Независимостта на България, и цар на България - от 22 септември 1908 г. до абдикирането му на 3 октомври 1918 г.

Той също така е известен като страстен ботаник, ентомолог и филателист.

Син е на австрийския генерал принц Аугуст фон Сакс-Кобург-Гота (1818–81) и на принцеса Клементина Бурбон-Орлеанска (1817–1907), дъщеря на последния френски крал Луи-Филип. Младият принц прекарва детството си при своите родители във Виена, където баща му е на австрийска военна служба. Там посещава училището за кадети, след което достига до лейтенант в Единайсети полк на Австрийските хусари, и старши-лейтенант на Honvéd-хусарите в унгарската конница 1 ноември 1886, чин който запазва до избирането му за български княз. Заедно с брат си Август през 1879 г. пътуват до Бразилия. Резултатите от ботаническите им наблюдения са издадени във Виена под заглавие Itinera Principum S. Coburgi (1883-1888).

Българската историография разглежда цар Фердинанд като противоречива личност. От една страна, изтъкват се заслугите му за утвърждаването и издигането на Третата българска държава, както и за нейната Независимост. От друга страна, на Фердинанд се хвърля вината за неуспешното участие на България в Междусъюзническата и Първата световна война, които костват на страната стотици хиляди жертви и тежки загуби.
На 22 септември 1908 г. заедно с провъзгласяване на независимостта на България в църквата „Свети 40 мъченици“ Фердинанд I е обявен за „цар на Българите“ [[2]], с което се възстановява титлата на българските монарси от Първото и Второто царство.

През 1909-1912 се стреми да бъде в добри отношения с Руско-френския съюз; търси доброжелателството и на Великобритания, Австро-Унгария, Италия.

След избухването на Първата световна война през юли 1914 г. под влияние на Фердинанд I българската външна политика се ориентира към Централните сили — Австро-германския блок, към който България се присъединява официално на 6 септември 1915 г. Въпреки военните успехи на фронта — разгрома на Сърбия (ноември — декември 1915) и победата над Румъния (септември-октомври 1916), България претърпява национална катастрофа в края на Първата световна война. Скоро след пробива при Добро поле в Южна Македония, Солунското примирие и капитулацията на България на 30 септември, принуден от обстоятелствата, цар Фердинанд абдикира на 3 октомври 1918 г. в полза на сина си — княз Борис Търновски (или цар Борис III), и напуска страната.
Старият цар никога не е бил допуснат да посети отново България, въпреки многократните му настоявания, особено през 1937 г. при раждането на внука му — престолонаследника княз Симеон Търновски.

Смъртта на княза и последните му думи:


Умира на преклонна възраст в дома си в центъра на Кобург на 10 септември 1948 г., надживял смъртта на двамата си сина и края на династията в България. На смъртния одър пита адютанта си ген. Петър Ганчев: „Кога заминаваме за България?" Последната воля на цар Фердинанд е да бъде погребан някога в "любимата му България" и затова ковчегът му е бил временно положен в криптата на католическата църква "Св. Августин" в Кобург, пред саркофазите на майка му и баща му. Там остава и до днес. ;((



Александър I Батенберг


Александър Йозеф Батенберг е княз на България от 26 юни 1879 до 9 септември 1886.

Роден е на 5 април 1857 г. във Верона, Италия. Пълното му име е принц Александър Йозеф фон Батенберг (на немски: Prinz Alexander Joseph von Battenberg). Втори син на германския принц Александър фон Хесен-Дармщад от морганатичния му брак с полската графиня Юлия фон Хауке, руска придворна дама. Потомците им се наричат "фон Батенберг" (по името на едно владение в Хесен), защото цар Александър II, женен за сестрата на принц Александър фон Хесен-Дармщад, е бил против този морганатичен брак.

Военно образование получава. Служи като младши лейтенант в Лейбдрагунски Хесенски полк. На 20 годишна възраст, младият принц Александър фон Батенберг получава разрешение от император Александър II да постъпи в Руската армия. Участва в Руско-турската война (1877-1878) в състава на Лейбгвардейския Улански полк. Държи се достойно по време на похода на Предния Руски отряд / командир, генерал-лейтенант Йосиф Гурко / в Южна България. Награден с „Георгиевски кръст“ IV ст. (18 / 30 юли 1877 г.). След кратко завръщане в Санкт Петербург, отново е в България. Участва във военните действият през заключителния етап на войната.


Александър Батенберг става първият български княз след Освобождението на България, след като е избран от I Велико народно събрание на 17 април 1879 г. измежду трима кандидати. В изборната декларация народните представители изтъкват участието му в Освободителната война. На 26 юни същата година полага клетва в Търново и поема управлението. От 13 юли 1881 до 5 юли 1882 година България няма министър-председател и княз Александър I управлява при т.нар. „Режим на пълномощията“.

По негово време (1885 година) се прокламира и извоюва Съединението на Източна Румелия с Княжество България.
Манифестът на княз Александър І за Сръбско-българската война
Погребение останките на Александър I в София

Веднага след това Русия започва кампания за неговото отстраняване. На 9 август 1886 година група офицери и юнкери извършват военен преврат, като князът нелегално е изпратен по Дунава в гр. Рени, Бесарабия. Император Александър III е изненадан и му позволява да замине в Западна Европа. Стефан Стамболов с помощта на Сава Муткуров и верни на княза войски извършват контрапреврат и го връщат в България, но няколко дни след това, след като не го подкрепя нито руският император Александър III, нито Ото фон Бисмарк (Германия е против), князът решава въпреки настояването на Стамболов, армията и народа, да абдикира на 26 август 1886 и заминава от Лом с параход за Виена.

През 1890 година майор Коста Паница предлага на Александър и да оглави евентуално подкрепяно от Русия въстание на българите в Македония и Княжеството, насочено срещу Абдул Хамид II и Фердинанд I. Александър отказва участие в авантюрата и информира Фердинанд за заговора, а той от своя страна през октомври 1891 година му издейства пожизнена пенсия от българския държавен бюджет.


НАГРАДИ И ОТЛИЧИЯ

Кавалер на орден “За храброст” I степен, България
Орден "Свети Александър", България
Орден "Свети Александър Невски", Русия
Орден "Света Анна", Русия
"Георгиевски кръст", Русия
"Орден на банята", Обединеното кралство
Хълм Батенберг на остров Ливингстън, Южни Шетландски острови е наименуван на Александър Батенберг.

Княз Александър умира в Грац, Австрия, на 17 ноември 1893 след неуспешна операция на апендицит. Останките му са пренесени в София на 24 ноември и са погребани с почит на 3 януари 1898 в Мавзолея на княз Александър І в центъра на столицата. Националният военноисторически музей разполага с най-много отличия (ордени) на княз Александър. Те са дарени през 1937 г. от съпругата му графиня Йохана Хартенау. ;((




КАПИТАН ДИМИТЪР СПИСАРЕВСКИ

Капитан Димитър Светозаров Списаревски е български летец-изтребител. Родът му е от Кюстенджа. Загива при първия си боен полет, след като сваля тежък американски бомбардировач Б-24 чрез въздушен таран, по време на бомбардировките на София през Втората световна война.

Димитър Списаревски е роден в Добрич на 19 юни 1916 г. Баща му Cветозар Списаревски и чичо му - дипломатът Коста Списаревски са българи от Кюстенджа. Името на майка му е Елисавета. След Ньойския договор от 1919 г., градът заедно с цяла Добруджа са анексирани от Румъния. Поради нетърпимостта на бащата към румънската окупация, семейството на Списаревски последователно се мести в Лом, Белоградчик и София. В София Димитър Списаревски завършва Втора мъжка гимназия /днес 22-ро училище/. От 1933 до 1935 г. е футболист на ПФК Левски (София), за който играе в няколко приятелски срещи.

Димитър Списаревски постъпва във Военното на Н. В. училище, но е буен и непокорен и остро реагира на всяка несправедливост, затова още преди да завърши първата година, го изключват и е изпратен да служи в Ямбол. За отлично поведение, след няколко месеца е възстановен като юнкер в училището. Когато е обявен конкурс за летци, той е сред първите, кандидатирали се за новата специалност. По-късно с целият випуск е изпратен на обучение в Германия. Там Списаревски завършва изтребителната школа във Вернойхен през 1938 г. През лятото на 1943 г. с още един български пилот е изпратен край Ламанша, за да наблюдават германските летци и да усвоят тактиката на въздушен бой.

Знае се, че Списаревски е бил щедър и великодушен човек, шегаджия и кавалер. Ядоса ли се за нещо обаче, ставал страшен. В школата във Вернойхен набил един немски летец-капитан, който обидил България и нейните летци, наричайки ги ‘балкански туземци’. В Бургас напердашил окръжния началник на полицията и неговите приятели, защото си позволили да накърнят честта на колега летец. В офицерския клуб в Плевен пък се разправя с нашенски любители на немски военни маршове, които не разрешават на оркестъра да изпълнява български песни. На летище Граф Игнатиево, когато вижда един фелдфебел да бие войниче с летва, Списаревски я счупва в гърба му.

Именно това изострено чувство за справедливост, патриотизмът и чисто мъжките реакции му създават много неприятности. Но Спаича, както го наричат, си остава непроменен.

Буен, неустрашим и дързък е поручик Списаревски и във въздуха. Отстъплението в боя му е напълно чуждо, противно и невъзможно. Полетите си той върши на максимални обороти, в учебен бой атакува с такава стръв, че понякога отнася наказания. Той заявява на другарите си: “..ако някога ми падне насреща противников самолет, ще го изям, па ако ще и с машината да се блъсна в него’.. А друг път: ‘Абе ще се блъснеш и ще свалиш поне един бомбардировач, но няма да му дадеш да мине над тая свещена земя и да я поръси с бомби!”. Такова е било мисленето на поручик Димитър Списаревски.

На 20 декември 1943 г. армада американски бомбардировачи ‘летящи крепости’ Б-24 Либърейтър /"Освободител"/, охранявани от 50 изтребители се насочва да бомбардира за пореден път София. Димитър Списаревски е един от изтребителите на бойно дежурство на летище Божурище с Месершмит Ме-109G-2, които трябва да пресрещнат „освободителите“ преди да достигнат града. Това е първият му боен полет, за който той се готви отдавна.

Според бойния дневник на 3/6 изтребителен орляк, в който лети Списаревски, битката протича по следния начин: Либърейтърите летят към София в клинов строй по тройки, ешелонирани в тилна колона, краят на която се губи до хоризонта. Българите формират насрещен боен ред, ешелонирани поятно, по четворки в тилна колона. Летят срещу противниковите самолети на 6000 метра височина. Българският орляк 3/6 има задачата да завърже бой с противниковите изтребители, двутелите П-38 Лайтнинг, а в това време другият орляк — 2/6, да удари бомбардировачите и да ги принуди да хвърлят бомбите си извън София.

Самолетът на Списаревски не успява да стартира, затова той излита с резервна машина, със закъснение след другите. Когато достига до бомбардировачите, въздушният бой вече е започнал. С безумно смела маневра, той сваля един бомбардировач. Списаревски се измъква от два американски изтребителя, насочва се към група от 16 Либърейтъра, но в борбата си с охраняващите го британски изтребители свършва патроните на бордовата картечница. Тогава, без колебание, той се блъска във водаческата машина. Бомбардировачът е разцепен във въздуха, спасява се само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът на Списаревски пада на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му е открито сред отломките. От другата страна на селото пада поразеният бомбардировач. Врагът е принуден да се оттегли и да хвърли бомбите си в полето. Има различни свидетелства за тарана, но единствен реален очевидец е пилотът на американски изтребител, който малко след това също е свален и пленен. Лейтенант Едуард Тинкър, участник във въздушния бой на 20 декември 1943 година, заявява: ‘Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията”.

Един от най-близките му приятели, генерал-майор Стоян Стоянов, казва за него: „За Димитър въздушният бой беше ситуация, която го наелектризираше по особен начин, правеше го още по-силен, неустрашим и самоуверен. Да победи във въздуха за него бе нещо, което се разбира от само себе си. Би разкъсал и със зъби противника, но никога не би го оставил да се измъкне невредим. [...] Отстъплението в боя при каквито и да е обстоятелства му беше чуждо, противно, невъзможно за неговата натура. Той влизаше в бой така, както някога в древността суровият воин на Спарта е изпълнявал повелята на своята майка, която като му връчвала щита, е казвала: „С него или на него!””

Димитър Списаревски, първата жива българска торпила, е произведен посмъртно в чин капитан. Погребан е в Централните софийски гробища, Алеята на летците. За свалянето на един четиримоторен бомбардировач на летеца са признати три въздушни победи.

Може би една от най-точните оценки на извършения от капитан Списаревски военен подвиг са думите на един от спасилите се от боя на 20 декември 1943 г. американски пилоти. Разказвайки за стореното от Списаревски, той казва: „Наистина страшна смърт дори и за най-смелия пилот!". Подофицер Робърт Хенри Ренър, единственият оцелял от екипажа на сваления с таран бомбардировач по-късно моли да се види с майката на Списаревски, за да ѝ предаде своите медали и ордени в знак на дълбоко уважение пред подвига на нейния син.

Из спомените на О.З. ПОЛКОВНИК ПЕТЪР К. ПЕТРОВ: "Та, като мина известно време и Списаревски се поуспокои, започна да лети често, доби увереност в себе си. А той беше добър летец. Спомням си, веднъж бяхме дежурна двойка с Никола Бонев, когато видяхме, че от гарата идва запъхтян Спаича. Изкарайте още един "Доган", вика, ще летим. Излетяхме тримата и той ни отведе над Пловдив, където започна циркуси, фигури, атаки, слизаше ниско между тепетата... А ние плътно след него. Долу се събра народ да ни гледа... Летим и не знаем какво става, защо нашият командир прави тази въздушна демонстрация над града? Чак като кацнахме, Спаича се засмя радостно и разкри тайната: "Днес, бако, се освободи моят роден край! Добрич отново е български! Днес аз черпя!" И ни отведе в селската кръчмичка, която се казваше "Летец"... На другия ден го извика при себе си командирът на орляка полковник Сапунов и го наказа - един месец отстраняване от длъжност, като му възложи твърде досадна работа - да извърши проверка на войнишкото оръжие. Един месец Спаича ходи като черен облак насам-натам с папка под мишница, а колчем ни срещнеше, викаше: "И вие си начесахте крастата оня ден, а сега аз няма да летя цял месец!' Нали ни беше командир, всичко се бе струпало върху него."

След 1944 г., по време на комунистическото управление в България, независимо от официалната антиамериканска пропаганда, името на капитан Димитър Списаревски и неговия подвиг в защита на свещената българска земя, в защита на мирните граждани на София се споменаваха само в ограничен кръг специализирани публикации. Така както не се споменаваше и името на другия герой Димитър Списаревски, негов чичо, горд български офицер и поет, подло съсечен като парламентьор при сърбите в самия край на Междусъюзническата война при Злетовска река за това, че е протестирал пред сърбите срещу хулите и ругатните им спрямо България.

След 1989 г. подвигът му е изваден от забвение. Издадени са множество книги, брошури, статии. В софийския район Искър на името на героя е наречен булевард. Същото име носи и улицата в село Пасарел, която води до лобното му място, в началото ѝ е поставена паметна плоча. До лобното място, в местността Стражарск