VBOX7

сме братя на Света. “

—Джорджо Муджани, 9 март 1908 г.


ФК Интер (на италиански: FC Internazionale Milano, ФК Интернационале Милано) е италиански футболен клуб, основан на 9 март, 1908 г. в гр. Милано, областта Ломбардия, състезаващ се в най-елитната италианска дивизия „Серия А”.

„Черно-сини“ (на италиански: „Nerazzurri“, Нерадзури), каквито са и райетата на фланелките, е прозвището на отбора, а за символ е избрана змията, която е част от емблемата на гр. Милано.

Интер играе своите домакински мачове на стадион „Джузепе Меаца“, носещ името на легендарния италиански нападател от 30-те години. Тренировките на клуба се провеждат в спортния център „Анджело Морати“, част от комплекса „Апиано Джентиле“ на провинция Комо.

Интер е настоящият шампион по футбол на Италия за 2010 г., като само от 2005 г. до сега е петкратен пореден носител на „скудетото“. Интер, също така е единственият италиански отбор, който никога не е изпадал в по-долна дивизия и за изиграните до момента 94 сезона във витрината на клуба присъстват общо: 18 скудети, 6 купи на Италия, 4 суперкупи на страната, 3 купи на УЕФА, 2 купи на европейските шампиони и 2 междуконтинентални купи. С тези 35 трофея, Интер е третият най-успешен италиански клуб, след Ювентус и Милан.

Интер е отборът с най-стария съществуващ фен-клуб в Италия, а от направено проучване, публикувано на 30 август 2008 г. в „Ла Република“, става ясно, че Интер е на второ място по брой привърженици в страната (14%), веднага след Ювентус.[1]

Според доклад на американското списание „Форбс“ през 2008 г., Интер е оценен на 403 милиона щатски долара, с което заема четиринадесето място в световната клубна листа[2], а според „Делоит“ приходите на клуба възлизат на 172.9 милиона евро.[3]

Интер е член на Европейската Клубна Асоциация, която представлява интересите на водещите европейски клубове.[4]

Съдържание [скриване]
1 Кратка история
2 Цветове и символи
2.1 Химн
3 Стадион
4 Фенове
4.1 Известни личности
5 Съперничества
6 Отбор
6.1 Настоящ състав
6.2 Треньор
6.3 Президент
7 Отличия и рекорди
7.1 Местни
7.2 Международни
7.3 Индивидуални
8 Източници

Кратка история [редактиране]
Основни статии: История на Футболен Клуб Интернационале Милано, АС Амброзиана и Великият Интер

Първият отбор на Интер през 1908 г.

ФК Интер е основан в навечерието на 9 март 1908 г. в миланския ресторант „Часовника“ (на италиански: „L'Orologio“)[5] от 43 дисидента на АК Милан, водени от Джорджо Муджани[5], като причина за тяхното недоволство и напускане става забраната която е наложена в отбора - да не се допускат в игра чуждестранни футболисти, въпреки че те са гръбнакът на самия тим. Наименованието Интернационале идва от желанието и основната идея на учредителите - хората да не се разграничават по националност. Емблемата и цветовете на Интер са избрани от Муджани: черно и синьо, от където идва и прозвището им „черно-сините“ (на италиански: Nerazzurri)[5]. Пръв президент на клуба става Джовани Парамитиоти[6], а първият капитан е швейцарецът Ернст Марктъл. [7]

Първият отбор на Интер, вдигнал скудетото през 1910 г.

През 1909-10 г. под ръководството на президента Карло Де Медичи[6], Интер печели първото в историята си скудето[8], като капитан и треньор на отбора е Вирджилио Фосати[9] [7]. Последвалите сезони се оказват много разочароващи, като нерадзурите много рядко се преборват с конкуренцията в областната група на Ломбардия. През сезон 1914-15 шампионатът в Италия е прекъснат поради Първата Световна Война, а футболът в страната е забранен чак до 1919 г.[7] Първата титла след подновяването на първенството през сезон 1919-20 отново е за Интер -- точно десет години след спечелването на първото скудето[8]. Съдбата като че ли се повтаря и следва още едно десетилетие, в което черно-сините се представят изключително посредствено. В края на шампионата през 1922 г. Интер дори се намира на последното място в своята група и е сигурен изпадащ, но поради т. нар. „Компромис Коломбо“, относно сливането на двете футболни федерации в Италия (ИФК и ИФФ) и след победа над Либертас Флоренция, нерадзурите си осигуряват място в първата дивизия за предстоящия сезон през 1923 г. Под натиска на фашисткото управление в Италия, през 1928 г. Интер са принудени да се слеят с отбора на УС Миланезе и да променят наименованието си на АС Амброзиана, което по-късно става „Амброзиана-Интер“. Така с новото име, още на следващата година през сезон 1929-30, който се явява първият официален на Серия АРезултати в Серия А от самото начало, Интер печели третата си национална титла[8]. Със своите 31 попадения, в дебютния си за Серия А сезон, деветнадестгодишният Джузепе Меаца е коронясан за голмайстор на турнира[10] - рекорд, който стои и до днес.[11]

След известна доминация на Ювентус в първенството, Интер печели четвъртото в историята си скудето през сезон 1937-38[8], а Меаца, вече за трети път е голмайстор на турнира (както и през 1936 г.)[10], а малко по-късно същата година, за втори пореден път (като капитан) печели световната купа с отбора на Италия[12]. През 1939 г. Амброзиана-Интер завоюва първата си Копа Италия, а на следващата година идва ред и на петото скудето[8]. Осем дни след този триумф, Италия обявява война на Франция. През 1942 г. президент на клуба става Карло Масерони[6], който през 1945 г. възвръща първоначалното име на отбора - Интер[7].

Изминават тринадесет дълги години до следващото скудето на Интер. През 1952 г., треньор на клуба е Алфредо Фони[9], който практикува т. нар. тактика „Катеначо“ - неатрактивен и дефанзивен стил на игра, но за сметка на това много ефикасен. Именно така - с перфектната защита, Интер завоюва шестото си скудето през 1953 г. Въпреки постигнатия успех Фони е остро критикуван за дефанзивната игра на отбора. Затова той решава да въведе нов по-атрактивен и офанзивен модел на игра през следващия сезон.[5] Резултата е впечатляващ - воден от Ленарт Скоглунд, Ищван Ниерш, Бенито Лоренци и Джино Армано Интер формира страхотно нападение през 1954 г., а срещите с основните конкуренти за титлата са повече от красноречиви: Интер - Милан 3-0[5] (хеттрик на Ниерш), Интер - Ювентус 6-0[13]. Напълно закономерно за втора поредна година Интер е шампион на Италия - общо за седми път[8].

През 1955 г. клубът е закупен от Анджело Морати. След няколко години преустройство на отбора, в които редица играчи и треньори се сменят без особен успех, в Милано пристига Еленио Ерера. „Магьосникът“, както става известен последствие, е треньорът с най-колосалния принос за отбора на Интер. Под негово ръководство изгряват „бижутата“ на черно-синята школа - Джачинто Факети и Сандро Мацола, като със своите виждания за играта, успява да ги превърне в едни от най-уникалните и универсални играчи през 60-те. Интер на Ерера, е наричан „Великия Интер“ (единственият друг отбор наричан „Велик“ е този на ФК Торино през 50-те години). Три скудети - през 1963, 1965 и 1966 г. (общо десето за клуба, което дава право на златната звезда), две купи на Европейските Шампиони и две Междуконтинентални купи - през 1964 и 1965 г. Това са трофеите, които Ерера донася на Интер за осемте си сезона начело на отбора, а като добавим и трите втори места в Серия А и злощастно загубения финал за КЕШ през 1967 г., се придобива ясна представа за доминацията на Интер през 60-те. Със спечелването на Серия А, КЕШ и Междуконтиненталната купа през 1965 г. Интер става първият италиански отбор направил „требъл“.

След напускането на Морати и Ерера, Интер печели скудетото през 1971 г. под ръководството на Джовани Инверници, който поема отбора по средата на сезона (единственият отбор триумфирал с титлата в Италия по този начин), а Роберто Бонинсеня получава голмайсторския приз. Когато начело на тима застава треньора Еудженио Берселини, за втори път след 39 годишна пауза нерадзурите отново печелят Копа Италия през 1978 г., а през 1982 г. - за трети. Берселини донася и дванадесетото скудето на Интер през скандалната 1980 г.

През 1989 г. треньор на клуба е Джовани Трапатони, който печели скудето №13 в историята на Интер, известно като „скудетото на рекордите“. През този сезон Алдо Серена става голмайстор със своите 22 попадения, а в първенството, където се присъждат по 2 точки за победа, Интер събира актив от 58 точки - постижение, което никой друг отбор не е достигал. През ноември същата година, черно-сините надделяват над Сампдория с 2-0 и поставят първата Суперкупа на Италия в своята витрина. През 90-те години Интер не успява да се пребори с конкуренцията за първото място в Серия А и единствените титли, които печели са трите купи от турнира на УЕФА - през 1991, 1994 и 1998 г., което също е рекорд, поделен обаче с отборите на Ювентус и Ливърпул.

Президент на клуба през януари 1995 г. става Масимо Морати, който е син на патрона на „Великият Интер“ Анджело Морати. Първия футболист, който Морати купува, след като встъпва в длъжност е аржентинецът Хавиер Санети, който днес, след близо 15 години вярност на клуба, е капитан на отбора и символ на управлението на Масимо. След поредица разочароващи сезони, както на местно, така и на европейско ниво (като изключим купата на УЕФА през '98), през 2004 г. за треньор на отбора Морати назначава Роберто Манчини. Манчо печели с Интер две купи на Италия, две Суперкупи и по-важните три скудети. През 2006 г., Италия е разтресена от скандала „Калчополи“ - редица клубове от Серия А, сред които шампиона Ювентус и вицешампиона Милан са уличени в корупция и продаване на мачове. На всички доказано виновни отбори са наложени наказания от италианската футболна федерация: на Милан са отнети 8 точки, а Ювентус са изпратени в Серия Б (за пръв път в тяхната история), като също така титлата им на настоящ шампион е отнета. ИФФ решава, че скудетото за 2006 г. трябва да отиде при отбора с най-висок точков актив след наложените наказания, а това е тима на Интер, който до преди това заема третата позиция в класирането. През 2007 г. Интер завоюва ново „рекордно скудето“, като записва 17 поредни успеха и допуска само едно поражение през целия сезон (от отбора на Рома) - това е първият официално спечелен шампионат на терена след този от 1989 г. Годината на юбилея (сто години Интер) е и годината, в която идва поредното скудето - №16. През 2008 г. за треньор на клуба е назначен португалецът Жозе Моуриньо, който още с дебютния си мач начело на Интер, донася четвъртата Суперкупа на Италия, а в края на сезона печели четвъртото поредно и общо седменадесето „черно-синьо“ скудето.

Създателят на емблемата на Интер е художникът-футурист Джорджо Муджани. Цветовете на емблемата се състоят от синя и черна окръжности (олицетворяващи небето и нощта), а абревиатурата FCIM е изписана в бяло на златист фон[15]. Оттогава-насам емблемата претърпява дванадесет промени. Муджани, също така, избира черно-сините цветове на фланелките, които се носят и до днес. През 1928 г., под натиска на фашисткото управление в Италия наименованието на клуба е променено, заедно с цветовете на екипите и емблемата - Интер се обединява с УС Миланезе и заедно стават АС Амброзиана (до 1943 г.), а фланелките са заменени с чисто бели, пресечени с червен кръст и маркирани с фашистки символ[16]. Наименованието на клуба е в чест на църковния патрон на Милано - св. Амврозий Милански, а екипите олицетворяват флага на самия град. Емблемата, от своя страна, вече се състои от синя окръжност в средата, на която е изрисуван фашистки символ, а вляво и дясно са разположени съответно змия и червен кръст - гербът на гр. Милано[17]. През следващия сезон вертикалните черно-сини райета отново стават титулярни за клуба, като в лявата част на фланелките (областта на сърцето) е поставена кръгла емблема в шахматно каре, която символизира участието на УС Миланезе[18]. Тъй като Амброзиана печели шампионата в Италия и в лявата част на екипите задължително трябва да се зашие скудетото, се налага цветовете на Миланезе да се преместят около яките на фланелките.[19] Със спечелването на десетия в историята си италиански шампионат през 1965-66, Интер печели и своята първа „Златна звезда за спортни заслуги“, която е добавена към емблемата и екипите.[20]

По случай стогодишния юбилей на клуба през 2007-08 емблемата от създаването на клуба през 1908 г. е възстановена, а за втори екип на отбора са върнати униформите на АС Амброзиана - бели фланелки, пресечени с червен кръст, като в средата на мястото на фашисткия символ е изобразено скудетото[21]
Химн [редактиране]

Официалният химн на клуба се казва „Има само Интер“ (на италиански: C'è solo l'Inter). Издаден през 2002 г., в изпълнение италианския певец Елио, посветен на починалия през 2001 г. дългогодишен вице-президент и адвокат на клуба Джузепе Приско.[22] Предишният химн на Интер от 1984 г. е озаглавен „Черно-синьо сърце“ (на италиански: Cuore Nerazzurro) и е в изпълнение на италианската група Хамелеоните.[23]

През 2003 г. излиза песента „Лудия Интер“ (на италиански: Pazza Inter), която е в изпълнение на самите футболисти от отбора.[24] Към песента има и видео клип, който представя един обикновен ден в тренировъчния център на клуба. През 2007 по случай празнуването на титлата в Италия г. излиза нова версия на същата песен, отново в изпълнение на играчите.[25]

Интер играе своите домакински мачове на стадион "Джузепе Меаца", известен още като „Сан Сиро“. Джузепе Меаца е легендарен футболист, играл в Интер през 30-те, подвизавал се също и в Милан, но за кратък период. Със своя колосален принос за Интер, Джузепе Меаца е една от най-уважаваните легенди в историята на клуба и в италианския футбол изобщо. В знак на почит, на негово име е кръстен един от най-известните футболни стадиони в света. Стадион „Джузепе Меаца“ е с капацитет 85 700 места. На него, освен Интер, домакинските си мачове играе и отбора на Милан.[26]

От направено проучване, публикувано на 30 август 2008 г. в „Ла Република“, става ясно, че Интер е на второ място по брой привърженици в Италия.[27]

Концепцията за организиране на привържениците в Милано идва от Еленио Ерера през 60-те години, по времето на „Великият Интер“. Най-старата група привърженици в Италия са интеристите от „Boys-San“. „Северната част“ (на италиански: Curva Nord, Курва Норд) на стадио „Джузепе Меаца“ е мястото, което черно-сините ултраси заемат при домакинските мачове на Интер. Там те се разпределят в съответните групировки на които са членове: Boys San 1969, Bulldogs 1988, Brianza Alcoolica 1985 и Milano Nerazzurra. Първите групировки, създадени да поддържат и окуражават Интер са Moschettieri и Aficionados точно по времето на „Великият Интер“, но най-старата която се е запазила и до днес е тази на основаните през 1966 г. Boys-San. [28]
Известни личности [редактиране]

Сред световно известните личности, почитатели на ФК Интер са най-успешният състезател по мотоциклетизъм в света - Валентино Роси [29], най-успешният италиански моден дизайнер - Джорджо Армани[30], тенорът Андреа Бочели[31], италианския певец, композитор и актьор - Адриано Челентано[32], сръбският тенесист - Новак Джокович[33]. По време на лятната подготовка на отбора през 2009 г., проведена в САЩ, американската актриса Алиса Милано[34] също публично изрази любовта си към ФК Интер.

Интер има няколко основни съперника, като заклет враг им е отбора на АК Милан. Спора между двата отбора е разгорещен с отцепването на Интер от АК Милан. Интер е бил считан за клуба на буржоите (средната класа), докато АК Милан е бил отбора на работническата класа, като е бил, и все още е подкрепян най-много от мигриращото население в южна Италия. Мача между двата отбора е известен по света, като „Дербито на Милано“ (на италиански: Derby di Milano) или както го наричат още в Италия - „Дербито на Дева Мария“ (на италиански: Derby della Madonnina)

Другият голям съперник на Интер — Ювентус, са били другия клуб, който никога не е изпадал от „Серия А“, като това се променя след скандала за уреждането на мачове през 2006 г. и Юве биват пратени в „Серия Б“. Мачовете с Ювентус са наричани от италианската преса — „Великото дерби на Италия“ (на италиански: Derby d’Italia), поради факта, че допреди скандала, това е била единствената среща, която винаги се е провеждала във всички издания на „Серия А“, както и че именно това са първите два отбора с фен-клубове в Италия и отборите с най-много победи и отбелязани голове в калчото.

Треньор: Жозе Моуриньо
Помощник: Джузепе Барези
Асистент: Руй Фариа
Асистент: Жозе Мораис
Асистент: Даниеле Бернацани
Треньор вратари: Силвино Лоуро

Въпреки постигнатите успехи и поставените рекорди в Италия, на 29 май 2008 г. официалната страница на Интер съобщава, че треньора Роберто Манчини е уволнен, главно заради отпадането на отбора в шампионската лига и за изказванията на Манчо след този мач.[35]На 2 юни 2008 г. официално за наставник на клуба е представен португалецът Жозе Моуриньо.[36] Подписва три годишен договор с Интер, като за свой помощник избира Джузепе Барези - бивш футболист на отбора и треньор на примаверата. До края на трансферния прозорец, Моуриньо привлича трима нови футболисти в клуба: бразилското крило Мансини (€12.5 милиона)[37], ганайския полузащитник Съли Мунтари (€14 милиона)[38] и португалското крило Рикардо Куарежма (€18 милиона плюс младия полузащитник на Интер - Пелѐ)[39].

В първия си сезон начело на Интер, Моуриньо печели италианската суперкупа[40] и става шампион на страната - седемнадесета титла в историята на Интер.[41] Въпреки това, неговия дебютен сезон се приема като провал от привържениците, след като Интер за поредна година отпада от турнира на шампионската лига (след загуба на осминафиналите от Манчестър Юнайтед)[42], а в Копа Италия черно-сините са отстранени на полуфиналите от Сампдория.[43]

След напускането на бразилския таран Адриано, аржентинското дуо Хулио Крус - Ернан Креспо и отказването на ветерана Луиш Фиго, за предстоящия сезон Моуриньо привлича Диего Милито и Тиаго Мота от отбора на ФК Дженоа.[44] Трансферът, който намира най-голям световен отзвук, обаче е на камерунския нападател Самюел Ето'о, който пристига в отбора, като част от сделката между Интер и ФК Барселона за шведската звезда Златан Ибрахимович.[45] На 27 август 2009 г. от Реал Мадрид в Интер идва и холандския креативен полузащитник Уесли Снейдер[46], който още с дебюта си - в Дербито на Милано, спечелено с 0-4, печели и симпатиите на всички черно-сини привърженици. Именно в този мач, два от головете вкарват другите нови покупки - Мота и Милито.

а 25 февруари 1995 г. Масимо Морати е обявен за собственик и президент на ФК Интер. Масимо е нефтен магнат и е четвъртия син на легендарния президент на Интер през 60-те години - Анджело Морати. Настоящият президент е собственик на компанията за дистрибуция на петролни продукти „Сарас“. Десет процента от акциите са притежание на спонсора — производителя на гуми Пирели. До момента под неговото управление Интер е спечелил 1 Купа на УЕФА (1998), 3 шампионски титли в Серия А (2006, 2007, 2008), 2 Купи на Италия (2005, 2006) и 3 Суперкупи на Италия (2005, 2006, 2008). В стремежа си да издигне Интер на европейския връх, до 2008 г. Масимо Морати е изразходил за трансфери около 300 милиона щатски долара[48]. В това отношение заема второ място в света след собственика на Челси - Роман Абрамович. Сменя редица старши треньори, последният от които е Жозе Моуриньо. През юли 1999 г. Морати подобрява тогавашния световен рекорд на трансферния пазар, като закупува за рекордните €48 милиона голмайстора Кристиан Виери. Сред многобройните му скъпи трансфери са още Роналдо, Адриано, Ернан Креспо, Златан Ибрахимович, Луиш Фиго, Хулио Крус, Патрик Виейра, Николас Бурдисо и Хуан Себастиан Верон. Най-значимият трансфер на Морати остава неговата първа покупка - аржентинския защитник Хавиер Санети, който днес е капитан на отбора и олицетворение на управлението на Масимо.

От първото участие на Интер в италианския шампионат през 1909 г. до сега са изминали 93 сезона, в които нерадзурите винаги играят в най-висшия италиански футболен ешалон. „Черно-сините“ завършват на първо място 17 пъти, 13 пъти - втори и 16 пъти, като трети. Това означава, че Интер финишира на подиума в 55% от случаите.

Най-голямата победа в първенството за Интер датира от 10 януари 1915 г., когато побеждават отбора от Виченца с 16-0, докато най-голямата загуба (9-1) е нанесена от Ювентус на 10 юни 1961 г.

Италианския прима шампионат е наречен с името „Серия А“ през 1929 г., а Интер е отбора, който печели първия сезон на турнира. Интер, също така е единствения отбор, който е участвал във всички проведени издания на „Серия А“.

През 1965 г. Интер става първия италиански отбор спечелил Скудето, КЕШ и Междуконтинентална купа (требъл).

В края на сезон 1988-89 Интер събира 58 точки от 68 възможни (85,29%) - рекорд, който стои и до днес.
Местни [редактиране]

Интер е един от най-успешните футболни клубове в Италия и света. Шампион на страната общо 17 пъти (втори по брой заедно с АК Милан), като в периода от 2006 до 2009 г. печели четири последователни скудети. Десетата национална титла, даваща право на „Златна звезда за спортни заслуги“ идва през 1966 г. С това Интер стават втория отбор в Италия след Ювентус, който има правото да „окачи“ това признание на емблемата и екипите си.[49] Нерадзурите имат 5 трофея на Копа Италия във витрината си (наравно с Милан, Лацио и ФК Торино), два от които са спечелени последователно - 2005 и 2006 г. (национален рекорд, споделен още с Ювентус Милан Сампдория и Рома).[50]
Шампион на Италия: 17 пъти
1909-10, 1919-20, 1929-30, 1937-38, 1939-40, 1952-53, 1953-54, 1962-63, 1964-65, 1965-66, 1970-71, 1979-80, 1988-89, 2005-06, 2006-07, 2007-08, 2008-09
Купа на Италия: 5 пъти
1939, 1978, 1982, 2005, 2006
Суперкупа на Италия: 4 пъти
1989, 2005, 2006, 2008
Международни [редактиране]

Спечелените седем международни купи, правят Интер третия отбор в Италия (след Ювентус и Милан)[51] и осмия в Европа по брой спечелени турнири. През 1964 г. нерадзурите стават първия италиански клуб спечелил Междуконтиненталната купа[52], а през 1998 г., когато идва и третата Купа на УЕФА, Интер става рекордьор по победи в турнира, заедно с Ювентус и Ливърпул.[53]
Купа на УЕФА: 3 пъти (рекорд)
1991, 1994, 1998
КЕШ (Шампионска лига): 3 пъти
1963-64, 1964-65, 2009-10
Междуконтинентална купа: 2 пъти
1964, 1965

В над стогодишната история на ФК Интер, над 800 футболиста са обличали черно-синята фланелка[54], повечето от които са италианци. Към най-открояващите се италиански национали спадат: Вирджилио Фосати - първият капитан и същевременно треньор на отбора, Луиджи Чевенини, Джузепе Меаца - футболният символ на Интер и Италия през 20-те и 30-те години, двукратен световен шампион с националния отбор, човекът на когото е кръстен стадиона в Сан Сиро. През 60-те години идва реда на Джачинто Факети - един от символите на „Великият Интер“, първият в историята защитник, който прави пробиви в атака и бележи голове, първият и единствен футболист, в чест на когото клуба на Интер забранява номер на фланелка (тази с номер 3)[55]. Към него задължително се добавят и Сандро Мацола, Армандо Пики, Тарчизио Бурнич, Анджело Доменгини и Марио Корсо, всички освен Пики и Корсо, са европейски шампиони през 1968 г., а на световното първенство по футбол през 1970 г. стават вицешампиони. След затварянето на границите през 70-те години, с екипа на Интер блесват играчи като Роберто Бонинсеня, Габриеле Ориали, Еваристо Бекалоси и Грациано Бини. В следващото десетилетие идва ред на Алесандро Алтобели - един от най-ефективните и резултатни нападатели в историята на италианския футбол, Валтер Дзенга - наричан „човека-паяк“, в три поредни години избиран за най-добър вратар на годината[56], поставил рекорд (неподобрен и до днес) от 518 минути без допуснат гол на световно първенство[57], Джузепе Бергоми - рекордьорът по брой мачове за Интер, трикратен носител на купата на УЕФА[58]. В последните години Интер се свързва с името на Марко Матераци, четирикратен шампион на Италия, който има главна заслуга за спечелването на световното първенство по футбол през 2006 г.

Докато се състезават за Интер, 14 футболисти са ставали световни шампиони с националния отбор на Италия (1934: Алеманди, Кастелаци, Демариа, Меаца, Серантони, Черезоли[59]; 1938: Джовани Ферари, Меаца, Локатели, Ферарис[60]; 1982: Алтобели, Бергоми, Бордон, Марини, Ориали[61]; 2006: Матераци). Сред чуждестранните играчи, които са печелили мондиала са: немското трио Андреас Бреме, Лотар Матеус и Юрген Клинсман на Световно първенство по футбол 1990[62], Юри Джоркаеф - шампион с Франция през 1998 г.[63] и бразилеца Роналдо - световен шампион през 2002 г.[64]

Интеристите печелили европейското първенство са седем на брой: Бургнич, Доменгини, Мацола и Факети (Италия, 1968)[65], Луис Суарес (Испания, 1964)[66], Лоран Блан (Франция, 2000)[67] и Йоргос Карагунис (Гърция, 2004).