VBOX7

какво илюзията привлича?
Навярно в нея има кой да ме обича!
Врата към рая – лъжлива грешка.
Нежност, обич топлина.
Липсва ми това, не мога да го отрека.
Кара ме да се подценявам. Такава не се познавам.
Често правя си оценка, дисекция душевна.
Образи рисувам, в музика ги вплитам.
Пиеса режисирам, герои с имена наричам.
Разговарям, изненадвам, често предизвиквам.
Дали човека вниманието ми заслужава.
Дали разбира, дали ме впечатлява?
На психология си играя, понякога се доверявам.
За това грешки правя, а после страдам.
Аз разбирам, илюзия си ти!
Харесва ми това. Ти ме развълнува.
Минава време час, два, образа ти избледнява.
На илюзията какво и трябва, тя е гладна.
Покани я в ресторанта, може в истина
да се превърнеш, само ако я нахраниш.
Човека е галантен чар пламък в очи,
усмивка. Професията задължава,
на ниво поставя, той ме отличава.
Светът е пълен със артисти,
признание очакват, да им ръкопляскам.
Поглед топъл, излъчва мекота,
вълнува ме нотката в гласа.
Начало..., и илюзията става.
Действието започва с изненада.
Сега ми дай това, което искам,
аз ще ръкопляскам.. Ще го изживея.
Илюзията мъжка ще я призова, за да се посмея.
А може би след време от нея и ще плача.
Какво остава – да не мисля, да не чувствам,
да не преигравам, само да се забавлявам
Но аз не мога илюзията да не уважавам.
Нали чрез нея чувствам и обичам.


Има любов,която се колебае дали да премине прага и да дойде при теб.Има любов,която връхлита ненадейно,разбива всичко,и си отива.
Има любов,която чакаш мноого дълго,а тя никога не идва.Но има и такава любов,която идва за да остане едновременно и в миналото,и в бъдещето.
За нея си струва всяка възможна,и не невъзможна цена.Дори и ако тази любов опустоши сърцата завинаги.
По какво ще я познаете ли? По особения блясък в очите.Обичането е като дишането,още с раждането го умеем.Обичаме всеки,който ни се усмихне,който ни вземе на ръце и ни гушне,а после растейки ставаме все по-пестеливи на обич.А страшно ни се иска,когато ни налегне самотата,когато си отидат всички приятели,когато ни напусне щастието да има някой,който да ни каже "АЗ СЪМ ТУК","АЗ СЪМ С ТЕБ,НЯМА ДА ТЕ ИЗОСТАВЯ НИКОГА".
Толкова е лесно да се освободиш от нечие присъствие,но как да се освободиш от отсъствието на някой,когото още обичаш? То е като болка,с която толкова си свикнал,че ужасно боли от това че я няма.
Любовта се страхува и ревнува от властта на миналото.
Старите истории така я преследват и измъчват,че могат да я убият.Всички имаме своето любовно минало,не можем да го изтрием,но можем да тръгнем на чисто. Оттърсвайки се от него,като си признаем НЕ СИ МИ ПЪРВИЯТ,НЕ СЪМ ТИ ПЪРВАТА,СЕГА СЕ СРЕЩНАХЕ...ТАКА Е ТРЯБВАЛО.В любовта са нужни много стъпки до върха,и само една до дъното.Някои хора преминават набързо през живота,други спират за миг и оставят диря в сърцата ни,а после ... после никога не можем да бъдем същите. Понякога не знаем,че е любов,докато не заболи,а заболи ли вече е късно. Казват,че любовта не е да намериш някой с когото да живееш,а някой без когото да не можеш да живееш. Познавам такава любов,знам какво е да се влюбвваш всеки път в един и същи човек, и то така щастливо,лудо като на 17,и раздялата да идва само за да покаже,че за тези две сърца,раздяла просто НЯМА. Не ме е страх,когато очите на любимия погледнат за малко встрани...не ме е страх.Аз съм първата.Това,което казваме,не наранява толкоа,колкото това,което премълчаваме.Премълчаната истина,че любовта си отива,че светът вече не е за двама,че леглото вече е тясно,от легналото помежду ни отчуждение, се усеща във всеки поглед,във всеки опит за нежност,най-вече в целувките.Любовта,когато се сбогува най-силно целува.Да обичаш малко няма смисъл,да обичаш много ИМА ЛИ КОГО? Понякога само посрещаш,изпращаш,посрещаш,изпращаш, като в чакалнята на гара,в която идват само чужди влакове.Има една група адски свестни мъже,тъжното е че тази група мъже е вечно заета. Такъв мъж не се намира лесно,и аз не се опитвам защото ще похарча толкова много време,ще направя толкова много опити,а след тези толкова много опити няма да го заслужавам. Такъв мъж не се търси...ТОЙ САМ ТЕ НАМИРА!




Случвало ли ти се е да гледаш в нищото и да
виждаш себе си? Да тъгуваш, без да разбираш
мъката? Да крещиш с все сила и никой да не
чуе гласа ти? Да чуеш мислите си и да се
уплашиш от истината в тях? Случвало ли ти се
е, защото си обичал НЯКОГА НЯКОЙ?