VBOX7

"Моторни песни"


Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,
нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.

Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
ч о в е к.

Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен -
и после
заспивал
усмихнат...

Но в коридова
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.

Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
- Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."

Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.

"Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?

_____________________________________________________________________________

Емил Димитров - Арлекино
1960г. в кино “Петър Берон”

Върви каручката на стария Буо,
от град на град се нижат тъжни дни.
Каручката със скъсано платно
и куклите Мели и Арлекин.

Арлекино беше дървено човече,
в малкия театър на стария Буо.
Смееше са много публиката вечер
на издяланата кукла от дърво.

Арлекино, Арлекино!
Арлекино без сърце!
Колко радости не знае дървеното ти лице!

В театъра на стария Буо,
играеше принцесата Мели.
През старото окъсано платно
се вглеждаше във нея Арлекин.

Арлекино гледа, всяка вечер плахо,
стария Буо със молещи очи.
Той едно сърце, в него да издяла,
за да може да се влюби във Мели.

Арлекино, Арлекино!
Арлекино без сърце!
Колко радости не знае дървеното ти лице.

Затрогнат от молбите му Буо,
веднъж го взе във своите ръце.
И в първото безчувствено дърво
с длето издяла мъничко сърце.

Арлекин обикна куклата Мели
и в любов безкрайна нежно засия.
Той игра тъй както никога преди,
но пламнал цял от обич изгоря.

Арлекино, Арлекино!
Ти от обич изгоря,
таз последна твоя роля публиката не разбра.

Върви каручката на стария Буо,
останал сам със куклата Мели.
Над малко шепа пепел от дърво
той плачеше за своя Арлекин.

Арлекино, Арлекино!
Ти от обич изгоря,
таз последна твоя роля публиката не разбра.

Арлекино! Арлекино!
Ти от обич изгоря!

_____________________________________________________________________________

"Sixteen tons" - Merle Travis
Muhlenberg County, Kentucky, 1946.

Some people say a man is made outta mud
A poor man's made outta muscle and blood
Muscle and blood and skin and bones
A mind that's a-weak and a back that's strong

You load sixteen tons, what do you get
Another day older and deeper in debt
Saint Peter don't you call me 'cause I can't go
I owe my soul to the company store

I was born one mornin' when the sun didn't shine
I picked up my shovel and I walked to the mine
I loaded sixteen tons of number nine coal
And the straw boss said "Well, a-bless my soul"

You load sixteen tons, what do you get
Another day older and deeper in debt
Saint Peter don't you call me 'cause I can't go
I owe my soul to the company store

I was born one mornin', it was drizzlin' rain
Fightin' and trouble are my middle name
I was raised in the canebrake by an ol' mama lion
Cain't no-a high-toned woman make me walk the line

You load sixteen tons, what do you get
Another day older and deeper in debt
Saint Peter don't you call me 'cause I can't go
I owe my soul to the company store

If you see me comin', better step aside
A lotta men didn't, a lotta men died
One fist of iron, the other of steel
If the right one don't a-get you then the left one will

You load sixteen tons, what do you get
Another day older and deeper in debt
Saint Peter don't you call me 'cause I can't go
I owe my soul to the company store

_____________________________________________________________________________

Септемврийци
Текст - Иван Пейчев

Когато над Дунав се мръкне
и сънен Балканът заспи,
отново в полетата бойни
пожарът на бунта гори. (2)

Отново вървят септемврийци...
За всеки загинал герой
те мрачно проклинат: «Убийци!
Ний пак ви зовеме на бой!” (2)

Ний искаме пак свободата,
земята и нашия труд,
че ние твориме благата
със сърпа и тежкия чук. (2)

А тихият вятър отнася
гласа на прикрития враг
и глуха закана оглася
селото и димния град. (2)

Кълнем се в смъртта ви, другари,
и в всеки загинал герой,
че скоро часът ще удари,
часът на щастливия строй! (2)

Червеното слънце ще грейне
във всички бедняшки сърца
и в новия кървав септември –
кълнем се – ще бием врага! (2)

_____________________________________________________________________________